Първи белетристичен проект - започнах продължение на романа "Тютюн" - заглавието е "След "тютюна"

Скъпи приятели, след издаването на 11 стихосбирки, една литературна монография и една камерна пиеса, мисля, че настъпи времето да пристъпя към белетристиката. От години в главата ми е един проект - продължението на романа на Димитър Димов "Тютюн". Това лято го започнах. Проектът ще е или повест, или роман, зависи как ще протече творческият процес. Вече съм написал 4 глави, но засега за проявяващите интерес ще пусна само първата глава.

1

Вълните на Черно море бяха синьо-зеленикави и леко се надпреварваха в отражение,а меките облаци над тях. Слънчев бряг беше заслужил името си, а пясъкът на плажовете му наистина имаше слънчев оттенък.

Беше юни – 1970 година. Току-що бе приключило петото издание на добилия широка международна популярност фестивал за естрадна песен „Златният Орфей“. Това бе наистина едно много известно културно събитие, набрало инерция само за пет години, не само в тогавашния социалистически лагер. Фестивалът „Златният Орфей“ бе спечелил вниманието и на враждебния капиталистически свят.

Люба влезе в бара на най-известния хотелски комплекс в Слънчев бряг - „Глобус“. Тя бе журналистка от вестник „Труд“ и бе командирована да отрази фестивала. Младата жена влезе рязсеяно и не обърна внимание на колегите си от другите централни медии, които задружно и шумно пиеха сутрешното си кафе. Те я поканиха на тяхната маса, но тя вяло им отказа, като измънка едва ли не под носа си някаква причина, измислена на мига.

Фестивалът имаше грандиозен успех. Конкурсната част имаше връх по отношение на разнообразие на участници, като за първи път имаше рекорд на певци от страните на капиталистическия свят. Участваха изпълнители от Швейцария, Испания, Шотландия, САЩ и Турция. Фурор предизвика изпълнението на осемгодишната Анита Хегерланд от Норвегия, която спечели наградата на комплекса Слънчев бряг.

Люба имаше голям и благодатен материал от фестивала за работа, но това нещо не я радваше. От две години работеше като журналист във вестник „Труд“, започна с много хъс и усърдието, и работата й се увенчаваха с успех. Тичаше по всички горещи точки на събитията – заседания и пленуми на Централния комитет на БКП, гостувания на висши държавни ръководители от социалистическия лагер, преизпълнение на петилетни планове на фабрики и заводи, предсрочно прибиране на реколтата от земеделието... За всичко това тя бе удостоявана с премии от ръководството на вестника, където отчитаха нейния работохолизъм.

Люба и сега имаше повод да бъде весела и с високо ниво на самочувствие. Снощи успя да направи интервю с черешката на тортата на фестивала – гостуващата с рецитал световна звезда Жозефин Бейкър. Интервюто стана много добре, защото певицата каза много ласкави думи за България, нещо неочаквано за очакване от човек от вражеския лагер. Може би за това е спомогнал хонорарът й от 800 долара, който лично й бе издействал директорът Генко Генов.

Но Люба не бе в настроение, въпреки толкова големия професионален успех. Причината се дължеше на друго. След като се прибра в стаята си в хотела късно снощи, на рецепцията я очакваше един голям букет от рози и бележка от името на Ханс Милер, в която я моли за среща на кафе в бара на другия ден. Люба бе много озадачена. Никога не се бе сблъсквала с подобен начин на запознанство. Притеснението на Люба не идваше от самия начин на искане на контакт, а от това – от ГДР или от ГФР беше съответният журналист. Ако бе от братската Германска демократическа република – нямаше да има проблем, но ако беше от Германската федерална република, можеше да си навлече проблеми с хората на Държавна сигурност. Огромна плеада от агентите на ДС бдяха над фестивала „Златният Орфей“, като основно следяха за „неправомерни“ контакти на участници и журналисти.

Люба разсеяно гледаше посетителите по масите, като колегите й от медиите въобще не забелязваше. Тя търсеше човека, който бе оставил букета и бележката. Очевидно той не бе в бара. В един момент погледът й прихвана един висок и строен мъж, който влезе, огледа се и се насочи директно към нейната маса.

• Schprehen Zi doish, froilain? - обърна се с усмивка мъжът към Люба.
• Naturlih! - отговори смутената дама.

След това разговорът продължи на немски, което не бе в затруднение на Люба, но тя се затрудняваше в начина на започване. А то не бе предизвикано от друго, а от притеснението - от коя от двете Германии е, какъв е, кой е и защо иска да се види с нея. Ами ако е провокация от страна на Държавна сигурност! Като се има предвид кои бяха нейните родители! Спокойно може да очаква някаква постановка!

Разговорът им тръгна на немски след малка пауза.

- Благодаря за букета! Той е по-хубав, отколкото съм аз! - каза Люба.

• Е, не е вярно, и Вие го знаете! Букетът е съвкупност от много цветя, а Вие сте само едно цвете, което е много по-красиво от стадно събиране!
• Още веднъж Ви блгодаря. Но сега трябва да се запознаем, защото нашата социалистическа етика и морал изискват това. Все пак не е редно да седя на маса с човек, за когото не знам нищо!
• Казвам се Ханс Милер и съм журналист от ГФР. Тук съм да отразя вашия страхотен фестивал. Моята германска зукозаписна фипма ме командирова специално да видя участието на осемгодишната норвежка Анита Хегерланд, за да препоръчам евентуално нейни записи при нас.
• Разбирам Вашето присъствие в комплекса и на фестивала. Но не разбирам другото. Откъде – накъде се заинтересувахте от мен? Не ми обяснявайте, че аз съм най-красивата Ви колежка! Забелязах много по-хубави от мен журналискти, не само българки, но и рускини, полякини...
• Да, така е. Причината не е, че сте хубава, вярно е, че има и по-хубави. Аз имам специално отношение към Вас.
• Моля?!? Ще извикам милицията!
• Не, моля Ви! Имам някакъв сантимент, спокойно, ще Ви обясня!
• Искам само да ви попитам... - сърцето биеше в гърдите на Люба- Наистинали сте от ГФР, а не от ГДР?
• Заклевам Ви се! - прекръсти се Ханс.
• Добре тогава – успокои са Люба. - Щом се прекръстихте...Просто имам уплах от тайните служби! Помислих Ви за провокатор.
• Спокойно! - усмихна се Мюлер.
• Да, сега съм доста по-спокойна. Разкажете ми тогава причината за интереса Ви към моята недотам красива персона?
• Причината е много лична. - Ханс замълча, запали цигара, ръцете му затрепериха. - Преди 23 години бях на оперативна служба в нашите германски специални служби. Получих специална задача да отида в Швейцария и да проверя банковите сметки на един българин. Бил един от най-богатите хора у вас – Борис Морев.
• Моля?!? - Люба пребледня, после стана морава, накрая лицето й придоби лилав оттенък.
• Какво Ви притесни? Разбирам – фамилията! Да продължа ли все пак?
• Да... - каза Люба глухо, като възвърна предишното си спокойствие.
• За целта имах помощта на американските и английските служби. Но нищо не доведе до резултат. Банковите сметки на Борис Морев бяха източени. Кой и как е направил това, не можеше да стане ясно... Намекнаха ни, че в това има една дълбока и неведома масонска връзка...
• И?!? - възвърна достолепния си израз Люба. - Какво общо имам аз с това?
• Простете... Нашите служби установили, че преди нас от банковите сметки на Борис Морев се интересувал и се ровил да намери изтичането неговият брат Павел Морев.
• И за него ли вашите служби имат данни? - отново позеленя Люба.
• Да, нашите служби имат данни за всичко при вас, както и вашите за всичко при нас. - спокойно и усмихнато отвърна Ханс. - Но ние имаме повече!
• Какво повече? Защо тогава се обръщате към мен? - панически изстреля въпроса Люба.
• Спокойно, госпожице! Не съм от службите на ГДР! Исках да се срещна с Вас не по политически или по мафиотски въпрос. При мисията ми в Швейцария бях придружаван от генерал Ценкер. По време на Втората световна война, той е бил поручик от германската армия във вашата страна. От него научих подробности за личността на Борис Морев. Той е бил много богат и е имал една неворятно красива съпруга – Ирина. Самият Ценкер е бил неин любовник и е бил безумно влюбен в нея, макар и за малкото време, което са имали.
• Не подозирах, че сте се свързали с мен от клюкарска гледна точка! И това ли влиза във вашите гадни западни планове? Или имате предвид някакъв шантаж? Какво като името ми е Морева? Какви намерения имате?
• Люба, нямам никакви клюкарски или диверсионни намерения. Повярвайте ми! Чрез службата на генерал Ценкер разбрахме, че Вие сте дъщеря на брата на Борис Морев – Павел.
• Добре де, какво ви касае това вас – германците!?! - истерично изкрещя Люба, но после се съвзе.
• Нищо не касае това германците, - тихо промълви Ханс – успокойте се! Касае лично мен. Аз съм на 35 години. През 1935 година един млад кадет се запознава с майка ми – ученичка. Преживяват един красив любовен роман за няколко месеца, но той е заслепен от фашистката пропаганда на Хитлер. Оставя я, за да му служи и не се интересува, че тя е родила мен. Става един от водещите пилоти на армията, но инцидент разрушава единия му крак и той става полуинвалид. Оттогава баща ми става водещ в търговската политика на Хитлер в изкупуването на тютюна в България.
• К....ак се казва баща Ви? - заекващо промълви Люба.
• Фон Гайер. Бившият поручик и сегашен генерал Ценкер ми каза, че най-голямата любов на баща ми е била Вашата леля – Ирина. Той е убит от комунистите, въпреки че тя е била готова да умре с него. Той я е обичал страшно много, тя него също, но и двамата са прежинели трагичен край.
• Само това ли е причината да се срещнете с мен? - отдъхна си Люба.
• Да, повярвайте ми. Истинската причина е желанието ми да ми разкажете какво се е случило с всички други, които са останали след смъртта на баща ми фон Гайер и красивата му любов Ирина.

Люба издаде дълбока и успокоителна въздишка...

........................................................................................................................................................