ЦЯЛАТА ПОВЕСТ - "СЛЕД ТЮТЮНА"

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ, НЕПРЕКЪСНАТО МИ ПИШЕТЕ ВЪВ ФЕЙСБУУК, ЧЕ НЕ СТЕ УСПЕЛИ ДА СЕ СДОБИЕТЕ С ЕКЗЕМПЛЯР ОТ МОЕТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РОМАНА "ТЮТЮН" - ПОВЕСТТА МИ - "СЛЕД ТЮТЮНА". ТОВА Е ФАКТ, ПОРАДИ ТОВА, ЧЕ МНОГО ОТ ВАС ЖИВЕЯТ ИЗВЪН, ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ, В ЧУЖБИНА, А И ПУСНАТИЯТ В ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ ТИРАЖ БЕШЕ МАЛЪК. ЗАРАДИ ВАС, КОИТО НЕ УСПЯХТЕ ДА СЕ СНАБДИТЕ С КНИЖНОТО ИЗДАНИЕ, ПУСКАМ ЦЯЛАТА ПОВЕСТ ТУК. ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ!

Вълните на Черно море бяха синьо-зеленикави и леко се надпреварваха в отражение на меките облаци над тях. Слънчев бряг беше заслужил името си, а пясъкът на плажовете му наистина имаше слънчев оттенък.

Беше юни – 1970 година. Току-що бе приключило петото издание на добилия широка международна популярност фестивал за естрадна песен „Златният Орфей“. Това бе наистина едно много известно културно събитие, набрало инерция само за пет години, не само в тогавашния социалистически лагер. Фестивалът „Златният Орфей“ бе спечелил вниманието и на враждебния капиталистически свят.

Люба влезе в бара на най-известния хотелски комплекс в Слънчев бряг - „Глобус“. Тя бе журналистка от вестник „Труд“ и бе командирована да отрази фестивала. Младата жена влезе разсеяно и не обърна внимание на колегите си от другите централни медии, които задружно и шумно пиеха сутрешното си кафе. Те я поканиха на тяхната маса, но тя вяло им отказа, като измънка едва ли не под носа си някаква причина, измислена на мига.

Фестивалът имаше грандиозен успех. Конкурсната част имаше връх по отношение на разнообразие на участници, като за първи път имаше рекорд на певци от страните на капиталистическия свят. Участваха изпълнители от Швейцария, Испания, Шотландия, САЩ и Турция. Фурор предизвика изпълнението на осемгодишната Анита Хегерланд от Норвегия, която спечели наградата на комплекса Слънчев бряг.

Люба имаше голям и благодатен материал от фестивала за работа, но това нещо не я радваше. От две години работеше като журналист във вестник „Труд“, започна с много хъс и усърдието, и работата й се увенчаваха с успех. Тичаше по всички горещи точки на събитията – заседания и пленуми на Централния комитет на БКП, гостувания на висши държавни ръководители от социалистическия лагер, преизпълнение на петилетки планове на фабрики и заводи, предсрочно прибиране на реколтата от земеделието... За всичко това тя бе удостоявана с премии от ръководството на вестника, където отчитаха нейния работохолизъм.

Люба и сега имаше повод да бъде весела и с високо ниво на самочувствие. Снощи успя да направи интервю с черешката на тортата на фестивала – гостуващата с рецитал световна звезда Жозефин Бейкър. Интервюто стана много добре, защото певицата каза много ласкави думи за България, нещо неочаквано за очакване от човек от вражеския лагер. Може би за това е спомогнал хонорарът й от 800 долара, който лично й бе издействал директорът Генко Генов.

Но Люба не бе в настроение, въпреки толкова големия професионален успех. Причината се дължеше на друго. След като се прибра в стаята си в хотела късно снощи, на рецепцията я очакваше един голям букет от рози и бележка от името на Ханс Милер, в която я моли за среща на кафе в бара на другия ден. Люба бе много озадачена. Никога не се бе сблъсквала с подобен начин на запознанство. Притеснението на Люба не идваше от самия начин на искане на контакт, а от това – от ГДР или от ГФР беше съответният журналист. Ако бе от братската Германска демократическа република – нямаше да има проблем, но ако беше от Германската федерална република, можеше да си навлече проблеми с хората на Държавна сигурност. Огромна плеада от агентите на ДС бдяха над фестивала „Златният Орфей“, като основно следяха за „неправомерни“ контакти на участници и журналисти.

Люба разсеяно гледаше посетителите по масите, като колегите й от медиите въобще не забелязваше. Тя търсеше човека, който бе оставил букета и бележката. Очевидно той не бе в бара. В един момент погледът й прихвана един висок и строен мъж, който влезе, огледа се и се насочи директно към нейната маса.

• Schprehen Zi doich, froilain? - обърна се с усмивка мъжът към Люба.
• Naturlih! - отговори смутената дама.

След това разговорът продължи на немски, което не бе в затруднение на Люба, но тя се затрудняваше в начина на започване. А то не бе предизвикано от друго, а от притеснението - от коя от двете Германии е, какъв е, кой е и защо иска да се види с нея. Ами ако е провокация от страна на Държавна сигурност! Като се има предвид кои бяха нейните родители! Спокойно може да очаква някаква постановка!

Разговорът им тръгна на немски след малка пауза.

- Благодаря за букета! Той е по-хубав, отколкото съм аз! - каза Люба.

• Е, не е вярно, и Вие го знаете! Букетът е съвкупност от много цветя, а Вие сте само едно цвете, което е много по-красиво от едно примерно ливадно събиране на китки!
• Още веднъж Ви благодаря. Но сега трябва да се запознаем, защото нашата социалистическа етика и морал изискват това. Все пак не е редно да седя на маса с човек, за когото не знам нищо!
• Казвам се Ханс Милер и съм журналист от ГФР. Тук съм да отразя вашия страхотен фестивал. Моята германска зукозаписна фирма ме командирова специално да видя участието на осемгодишната норвежка Анита Хегерланд, за да препоръчам евентуално нейни записи при нас.
• Разбирам Вашето присъствие в комплекса и на фестивала. Но не разбирам другото. Откъде – накъде се заинтересувахте от мен? Не ми обяснявайте, че аз съм най-красивата Ви колежка! Забелязах много по-хубави от мен журналискти, не само българки, но и рускини, полякини...
• Да, така е. Причината не е, че сте хубава, вярно е, че има и по-хубави. Аз имам специално отношение към Вас.
• Моля?!? Ще извикам милицията!
• Не, моля Ви! Имам някакъв сантимент, спокойно, ще Ви обясня!
• Искам само да ви попитам... - сърцето биеше в гърдите на Люба- Наистина ли сте от ГФР, а не от ГДР?
• Заклевам Ви се! - прекръсти се Ханс.
• Добре тогава – успокои са Люба. - Щом се прекръстихте... Просто имам уплах от тайните служби! Помислих Ви за провокатор.
• Спокойно! - усмихна се Мюлер.
• Да, сега съм доста по-спокойна. Разкажете ми тогава причината за интереса Ви към моята недотам красива персона?
• Причината е много лична. - Ханс замълча, запали цигара, ръцете му затрепериха. - Преди 23 години бях на оперативна служба в нашите германски специални служби. Получих специална задача да отида в Швейцария и да проверя банковите сметки на един българин. Бил един от най-богатите хора у вас – Борис Морев.
• Моля?!? - Люба пребледня, после стана морава, накрая лицето й придоби лилав оттенък.
• Какво Ви притесни? Разбирам – фамилията! Да продължа ли все пак?
• Да... - каза Люба глухо, като възвърна предишното си спокойствие.
• За целта имах помощта на американските и английските служби. Но нищо не доведе до резултат. Банковите сметки на Борис Морев били източени. Кой и как е направил това, не можеше да стане ясно... Намекнаха ни, че в това има една дълбока и неведома масонска връзка...
• И?!? - възвърна достолепния си израз Люба. - Какво общо имам аз с това?
• Простете... Нашите служби установили, че преди нас от банковите сметки на Борис Морев се интересувал и се ровил да намери изтичането неговият брат Павел Морев.
• И за него ли вашите служби имат данни? - отново позеленя Люба.
• Да, нашите служби имат данни за всичко при вас, както и вашите за всичко при нас. - спокойно и усмихнато отвърна Ханс. - Но ние имаме повече!
• Какво повече? Защо тогава се обръщате към мен? - панически изстреля въпроса Люба.
• Спокойно, госпожице! Не съм от службите на ГДР! Исках да се срещна с Вас не по политически или по мафиотски въпрос. При мисията ми в Швейцария бях придружаван от генерал Ценкер. По време на Втората световна война той е бил поручик от германската армия във вашата страна. От него научих подробности за личността на Борис Морев. Той е бил много богат и е имал една невеорятно красива съпруга – Ирина. Самият Ценкер е бил неин любовник и е бил безумно влюбен в нея, макар и за малкото време, което са имали.
• Не подозирах, че сте се свързали с мен от клюкарска гледна точка! И това ли влиза във вашите гадни западни планове? Или имате предвид някакъв шантаж? Какво като името ми е Морева? Какви намерения имате?
• Люба, нямам никакви клюкарски или диверсионни намерения. Повярвайте ми! Чрез службата на генерал Ценкер разбрахме, че Вие сте дъщеря на брата на Борис Морев – Павел.
• Добре де, какво ви касае това вас – германците!?! - истерично изкрещя Люба, но после се съвзе.
• Нищо не касае това германците, - тихо промълви Ханс – успокойте се! Касае лично мен. Аз съм на 35 години. През 1935 година един млад кадет се запознава с майка ми – ученичка. Преживяват един красив любовен роман за няколко месеца, но той е заслепен от фашистката пропаганда на Хитлер. Оставя майка ми, за да му служи и не се интересува, че тя е родила мен. Става един от водещите пилоти на армията, но инцидент разрушава единия му крак и той става полуинвалид. Оттогава баща ми става водещ в търговската политика на Хитлер в изкупуването на тютюна в България.
• К....ак се казва баща Ви? - заекващо промълви Люба.
• Фон Гайер. Бившият поручик и сегашен генерал Ценкер ми каза, че най-голямата любов на баща ми е била Вашата леля – Ирина. Той е убит от комунистите, въпреки че тя е била готова да умре с него. Той я е обичал страшно много, тя него също, но и двамата са преживели трагичен край.
• Само това ли е причината да се срещнете с мен? - отдъхна си Люба.
• Да, повярвайте ми. Истинската причина е желанието ми да ми разкажете какво се е случило с всички други, които са останали след смъртта на баща ми фон Гайер и красивата му любов Ирина.

Люба издаде дълбока и успокоителна въздишка...

...........................................................................................................................................................................................................................................

2

Военният джип се движеше бавно по разбитите от военните действия словенски шосета. Майската нощ спускаше аромат на люляк и барутен дъх. Втората световна война беше приключила и българските участници вече се отправяха към родината си. Никой обаче нямаше настроение на войник, който е победил, макар че България за малко повече от половин година направи завой и участва във военните действия на страната на победилата Германия коалиция. Причините бяха хилядите жертви, които българите дадоха, а и не по-малко новината, че макар и участвала в разгрома на хитлеристка Германия, България ще бъде третирана като победена държава, тъй като до деветосептемврийския преврат е била на страната на Тройната коалиция. От това следваше бъдещо плащане на тежки военни репарации...

Джипът се движеше бавно и трудно. До шофьора тежко и неспокойно спеше генерал Павел Морев, който от време на време се стряскаше, събуждайки се, и пак трудно заспиваше. Един нелогичен, неразгадаем и може би символен сън го стряскаше. Той се опитваше да го пропъди със събуждане, но като заспиваше, сънят отново го връхлетяваше:

Жълтозелени тютюневи ниви. Павел върви, гледа ги и проклина капиталистическите експлоататори. На един тютюнев ред вижда Ирина, която тъжно му се усмихва и му казва: „Защо?!? Защо ме изостави? Аз не исках любов от теб, а само разбиране!“ След това купища тютюневи листа посипваха Ирина и тя се стопяваше в земята.

На задната седалка на джипа седеше Варвара. Тя болезнено наблюдаваше сънните конвулсии на генерал Морев и вътрешно ги преживяваше повече от него. Тя не знаеше за съня, но възприемаше всяка негативна емоция, изразена на лицето на Павел като своя. Варвара отдавна се опитваше да скрие чувствата си към своя началник, но не бе сигурна дали успяваше. Май Павел се досещаше, че в нейното сърце освен революцията, стои само той.

Генерал Морев окончателно се пробуди и запали цигара. Той се обърна с дрезгав глас назад:

• Варвара, остана ли кафе в термоса?
• Не, другарю генерал, има останала само половин бутилка руска водка. - с трепет отвърна Варвара.
• Добре, дай ми я...

Павел надигна бутилката и отпи яка глътка. „Ха, освен на революция, от съветските другари се научих да пия и водка!“ - с тъжна ирония направи констатация българският генерал. През главата му мина мисълта, че започва да прилича на брат си Борис по злоупотреба с алкохола, но веднага намери формула за решение на бягане от проблема: „Брат ми пиеше буржоазен коняк, а аз пия прогресивна социалистическа водка!“

- Другарю генерал, защо спахте лошо? Изглеждате ми доста притеснен! - предпазливо попита Варвара. - Трябва да се радвате, войната свърши, победихме. Вече се прибираме в родината!

• Е, Варвара, много добре знаеш, че наистина се радвам. Но няма как да не бъда притеснен, известно ти е, че Лила е бременна. В писмата си ми пише, че доста трудно понася бременността.
• Разбирам, другарю генерал. Но това не може да бъде повод да не сте в нормална революционна кондиция, трябва да сте сигурен, че Лила е мъжко момиче, бивш партизанин, тя е понасяла толкова перипетии и несгоди в борбата, няма начин да не се справи с една бременност!

Павел не отговори. Всеки негов отговор би прозвучал несигурно и неубедително. Настина не бременността на Лила беше най-големият му повод за угриженост. Истинската причина бе секретното писмо, което лично му бе донесено от куриер, с което спешно го викат в Министерството на вътрешните работи за поставяне на една много отговорна и сложна задача. Каква е тя обаче, не му бе известено. Защо го викаха отново от Вътрешното министерство?!? Нали с победата на 9 септември и включването на България във войната срещу Германия той бе преместен към Военното министерство?

Павел отново се замисли, опита се да пропъди лошите подозрения, но някакво чувство за несигурност отново се загнезди в него. За да възвърне бойния си дух, той приложи старата и изпитана формула – опита се да си представи достолепната фигура на другаря Георги Димитров на Лайпцигския процес, когато с речта си в ролята на адвокат на себе си разгромява фашистките обвинители. Тази формула винаги досега му бе действала психологически – и в най-отчаяните моменти го е издигала бойко! Но... сега не подейства...

3

Майката на Ирина вдигна от огнището току-що сготвената коприва. Това бе една от малкото разнообразни храни, които готвеше сред традиционните – редуваше само картофи и боб, които отглеждаше в малката си градина. От половин година тя бе потънала в мизерия. Преди 9 септември не работеше – Чакъра винаги е държал да има образцова домакиня, която да се грижи за къщата, за него и за дъщерята – Ирина. Гледаха тютюн, но той винаги се водеше на старшията. С парите от този тютюн Ирина безпроблемно успя да завърши медицина, без да изпитва никакви финансови проблеми. След като Чакъра бе убит в голямата тютюнева стачка, правителството отпусна вдовишка пенсия на майката на Ирина като на съпруга на полицейски служител, загинал при изпълнение на служебни задължения в името на държавните интереси.

Пенсията бе твърде щедра, от нея майката на Ирина заделяше и построи огромен паметник на Чакъра на гроба му, защото тя истински го обичаше. Въпреки тази инвестиция, оставаха й още средства от пенсията и тя помагаше на всички бедни деца в квартала.

Само месец след 9 септември обаче новото отечественофронтовско правителство обяви Чакъра за „враг на народа“ и й отне вдовишката пенсия. Сега майката на Ирина мизерстваше, хранеше се само с кълновете от малката градина, а милозливи съседи, които не бяха забравили нейните помощи, й купуваха хляб, олио и газ за лампата.

От сърцето на старата майка не можеше да излезе и самоубийствената смърт на Ирина. Тя бе получила от нея предсмъртно писмо, в което красивата лекарка моли за прошка майка си и обяснява, че слага край на живота си, защото не може да смени принципите си. Молила е Лила за паспорт за чужбина, но тя й е била отказала. Опитали се да я приспособят към новото мислене и начин на живот, което тя никога не би могла да приеме. В края на писмото Ирина освен молбата за прошка, завещава на майка си при проблеми да се обръща за помощ към майката на Борис и Павел.

Майката на Ирина си отсипа замислено от копривената чорба. Посегна по навик към панера за хляб, но напразно – от грижовни мисли бе забравила, че от три дни съседи не бяха й носили хляб. Изглежда, че кризата бе оставила и тях без насъщния. Възрастната жена се реши да послуша последния съвет на Ирина и написа една бележка. Извика едно съседско дете и го изпрати да отнесе бележката на майката на Борис и Павел.

4

Генерал Павел Морев стоеше в парадната си военна униформа пред кабинета на министъра на вътрешните работи. В ръцете си стискаше папка със собственоръчен написан отчет за дейността си в качеството на военен командир при настъплението на българските военни войски като съставна част от съветската армия при военните действия срещу Германия в Словения.

Павел чувстваше някакво вътрешно напрежение, каквото не бе имал досега никога. През главата му бяха минали безброй много напрегнати, трудни, дори авантюристични моменти – от Южна Америка до военната школа в Съветския съюз. Между това - в испанската долина Ебро, водещ на рота от испански работници, галериите на Минас Хераес, Патагония и парахода между Марсилия и Буенос Айрес... Да, който познаваше биографията на Павел Морев, никога не би допуснал, че славният герой на БКП може да се почувства притеснен.

Но Павел наистина се чувстваше некомфортно. И то в коридора на вече народното Министерство на вътрешните работи. Какви всъщност бяха причините да душевния смут на народния герой? Лила беше преодоляла проблемите с бременността и спокойно очакваше тяхната рожба.

При идването си в България генерал Морев завари картина, която никак не съвпадаше с еуфоричното му настроение и „народния пейзаж“, съставени през септември 1944 година. Съветските войски мародерстваха в цяла България. „Окупираната“ от фашистите държава се оказа втори път окупирана от „братушките“, които дойдоха като освободители. Павел бе осведомен, че правителството на Отечествения фронт е приело постановление, според което на представителите на Съветската армия могат да се предоставят парични средства и стоки, без за тях да се искат разходни оправдателни документи. Морев е научил, че за подкрепата на Червената армия при „освобождаването“ на Македония, България е дала над 3 хиляди убити войници и над 10 хиляди ранени, а над 2 хиляди са изчезнали.

• Заповядайте, другарю генерал! - прие го адютанда на министъра на вътрешните работи.

Павел влезе и козирува чинно. Министърът четеше смърщено някаква сводка, кимна нехайно за поздрав, не се ръкува и му посочи стол да седне. Като свърши, той леко се усмихна, но толкова кисело, че и най-големият психолог не бил могъл да разграничи в нея дозата между притвореност и презрение.

• Другарю генерал, войната съврши, поздравявам Ви с успехите на водените от Вас войски в Словения!
• Благодаря, другарю министър!
• Сега, вижте, миналото, колкото и славно да е, си е минало. Трябва да гледаме напред. А какво ни е очаква напред? Разбира се, построяването на социализма и след това на комунизма. Но ние заварихме една капиталистическа база – нула! Е, не е чак нула, де... Има доста банки и заводи, които ще национализираме. Но все пак за голямата индустриализация по методите на другаря Сталин, тези средства и база са малко.
• Защо ми споделяте тези неща, другарю министър? Аз нямам отношение към заварената икономика, аз съм военен, отдал съм живота си за революцията и ще продължавам да работя за сигурността на социалистическата ни държава. Не разбирам нищо от фабрики, заводи, цифри и проценти.
• Спокойно, генерал Морев. Не е и необходимо да разбирате. За това си имаме назначени съветски другари. Те ще ни консултират и направляват във всичко. Но Вие сте един много сериозен наш кадър и трябва да изпълните една много важна задача.
• В името на партията и държавата съм готов на всичко, стига да е в моите компетенции! - рапортува Павел.
• Дали е във Вашите компетенции, няма значение. Но е във Вашето юридическо право, което е признато от целия свят – роднинството.
• Какво имате предвид? - Павел започна да премигва озадачено.
• Вижте какво, генерале, - след дълга пауза и тежко започна министърът – въпреки огромните Ви заслуги за победата на социалистическата революция в страната ни, участието Ви в разгрома на хитлеризма, всеизвестен е фактът, че брат Ви бе един от най-големите олигарси на капиталистическа България – Борис Морев.
• Но аз отдавна съм се разграничил от него, дори преди 9 септември бях заявил, че ако бе останал жив, пръв щях да го предам на Народния съд! - категорично израпортува Павел.
• Да, да... Разбира се, Вашата лоялност много пъти сте доказвали. Но се налага да я докажете още веднъж, а този път това е изключително важно. Важно е за България и за Съветския съюз!
• Слушам Ви, другарю министър!
• Брат Ви, Борис Морев, умря в Гърция, където го и погребаха. Но по сведения на наши агенти преди 9 септември, той е скътал големи авоари в швейцарски банки. Знаем, че и съпругата му – Вашата снаха Ирина се самоуби, те нямат деца и се очаква огромните му тютюневи капитали да стоят непокътнати в банките. Задачата Ви е да заминете за Швейцария, където ще Ви очаква наш съветски другар от НКВД и да направите едно проучване. Все пак Вие сте единственият законен наследник на парите на брат Ви и няма нищо криминално в това да искате проучване какво става с тези капитали.
• А защо са ни тези мръсни пари, другарю министър?!? - смутено попита Павел. - Те са изсмукани от потта на народа...
• Парите не миришат, другарю генерал! - вътрешният министър изкриви усмивката си. - Те ще трябват за бъдещото дело на социализма!
• Кога трябва да замина?
• След два дни. Вижте Лила, успокойте я, все пак я очаква раждане.

Павел излезе от кабинета на вътрешния министър и облаците, които витаеха от известно време в главата му, се засилиха. Той бе войник на Партията, на народа, очакваше да се иска от него само защита и служба на родината. Изведнъж му вмениха задачи, от които той нямаше никаква представа.

5

Лила бе бременна в последния месец. Износването на детето й бе много тежко, тя непрекъснато се чувстваше некомфортно, повръщаше, всяка фибра на тялото я болеше. Точно поради това от Централния комитет на партията я бяха оставили без партийни и държавни задачи. Противно на очакванията, Лила отказа да живее в дома на Павел под претекст, че се чувства по-уютно в собствения си дом и че нейната си майка ще й помага по-добре, отколкото майката на Павел, която бе вече доста на възраст.

Една сутрин, когато Лила бе станала в изумително за дългото си положение на бременна добро състояние и пиеше липов чай, майка й влезе в нейната стая и смутено промълви:

• Търсеха те по телефона от ЦК!... Казах им, че още спиш, те предадоха поздрави и едно нареждане – ако днес се чувстваш добре, следобяд да наминеш през комитета.
• Разбира се, мамо! - с вълнение веднага отвърна Лила. - Обади им се моментално и кажи веднага да пратят кола, за да мога след обедната им почивка да бъда там!

Незнайно поради каква причина Лила се почувства развълнувана и същевременно спокойна. Въпреки нейната тежка бременност, за която от ЦК знаеха и бяха достатъчно любезни да не я притесняват, тя се чувстваше безполезна в своето отсъствие от работа за партията. Най-после! И за нея другарите бяха отредили някаква задача, с която тя бе готова веднага да се захване.

В 11.00 часа кола на ЦК я чакаше пред дома на майка й. Пътят от Дупница до София бе труден, Лила получаваше конвулсии при всяка дупка на шосето, но стоически мълчеше и не издаваше и стон. В 13.30 часа колата беше пред сградата на Централния комитет на партията.

Портиерът я посрещна много радушно и почтително – бе уведомен за нейната покана. Учтиво й предложи да я отведе до кабинета, от който я бяха повикали.

• Благодаря Ви – кимна Лила, - може ли само да Ви попитам с кого ще се срещна?
• С другарката Цола Драгойчева. - любезно, но лаконично отговори портиерът.

Лила бе чувала за тази силна и борбена комунистка, ветеран като нея в антифашистката борба. Почувства се окрилена от факта, че именно тази другарка я вика и ще й постави някаква партийна задача.

Цола я посрещна усмихнато в кабинета:

• Здравейте, другарко! Радвам се да се запозная! Чувала съм доста за Вас! Как е бременността?
• Здравейте, другарко Драгойчева! На мен също ми е много приятно, чувала съм легенди за вас! Чак не мога да повярвам, че нашата партия може да има толкова силна жена, която е минала през толкова ужаси на капитализма и фашизма и да изглежда прекрасно, сякаш нищо не й се е случило!... Доста тежка бременност карам, но ще издържа още малко, в последния месец съм.
• Да... Разбрах, че Ви е доста тежко... Аз съм минала по този ужас, имайте предвид, че имам малък син, чиято бременност преживях в затвора! Но както и да е! Всичко ще е наред при Вас, убедена съм. Поканихме Ви, имайки предвид, че скоро ще родите и след това трябва отново да бъдете на разположение на партията. Не са много изпитаните в борбата жени, на които можем да разчитаме!
• Разбира се, другарко Драгойчева, аз съм на разположение по всяко време и във всяко положение! Бременността ми няма значение, това е временен процес, скоро ще бъда отново верен войник на партията! Каква е задачата, която сте ми отредили?
• Вижте какво, другарко... Знаете, че въпреки победата на социалистическата революция у нас, борбата не е приключила. Капитализмът е оставил много свои кълнове и задачата ни тепърва става много по-трудна. Ние трябва да ги намерим и унищожим! Това ще бъде много трудоемко и отговорно, защото хората на капитализма са се покрили и видимо по нищо не издават идеологическата си принадлежност към старата и прогнила капиталистическа класа, която победихме. Те ще бъдат основният ни враг в бъдеще. Затова по примера на нашите комунистически другари от СССР и с тяхна помощ ще изградим едно ново звено към ЦК, което ще издирва, ще следи и ще се бори с враговете на социализма. Именно те са врагове и на народа, и на новата ни държава. Този идеологически отдел Централният комитет на партията реши да оглавите Вие. Но това е само половината от задачата, с която Ви упълномощава партията. Всъщност това е по-важната, но секретна задача. Другата официална работа ще бъде да изготвите списък с верни партийни другари, които да поемат функциите на ръководители на държавни обекти. Знаете, че нашата партия никога не е участвала в управлението на държавата.Точно затова изпитваме големи проблеми – не познаваме още политическата и икономическата държавна структура. Още повече, че нямаме управленчески капацитет. Той предстои да бъде изграждан, но това е един много дълъг и труден процес. Затова ще имат грижа в помощ нашите съветски другари. Ала дотогава спешно ни трябват верни хора, които да оглавят държавни структури.
• Да, разбирам... Много отговорна и трудна задача, другарко Драгойчева! Този вид работа ми е напълно непозната и чужда... Но нямам право да отменя нито една задача, поставена ми от партията! Поемам отговорността, дано да се справя!
• Благодаря Ви! Благодаря от името на целия Централен комитет! Бяхме сигурни, че няма да избягате от отговорността, която Ви се гласува! Бъдете спокойна, родете детето, след това няколко съветски другари от НКВД ще Ви проведат един специален курс за новата Ви партийна и много отговорна задача. Тъй като борбата с вражеските елементи е неотложна и стартира още от днес, работата не търпи отлагане. Докато родите и влезете във форма за действие, ще имате заместник до встъпването Ви в длъжност.
• Мога ли да знам кой е човекът, който ще ме замества до почване на работата ми? - смутено попита Лила.
• Да. Изпитана, стара другарка като Вас – Варвара.

Лила потръпна, сякаш я бе полял студен душ! Еврейката Варвара, която наистина бе стара и като комунистка, и като възраст, и като мома. Облак от тъмни мисли се завъртяха в главата над бременната другарка. Лила бе получила няколко писма от партизани, които се сражаваха заедно с Павел и Варвара срещу германците в Словения. Другарите чистосърдечно я предупреждаваха, че еврейката не е безучастна към съпруга й и прави всичко възможно да спечели сърцето му.

6

Майката на Павел покани майката на Ирина вкъщи. Съпругата на Рединггота изпита невероятно притеснение и срам от своята бивша сватя, защото знаеше какво е нейното тежко положение. Жената на Чакъра бе оставена от новата комунистическа власт почти до просешка тояга. Лишена от пенсия, съвсем сама, без съпруг и дъщеря, възрастната жена преживяваше от зеленчуците и плодовете в малката си градина и от подаянията на съседи. Често оставаше и без хляб, а единствената й утеха бе ежедневното посещение на гробовете на Чакъра и Ирина, които бяха един до друг.

Срамът на майката на Павел произтичаше от съзнаването на драстичната разлика между тях – Редингготката се радваше на завидна пенсия, бе почетен член на ОФ и специален фонд я снабдяваше с продукти от първа необходимост, каквито липсваха на пазара за обикновените жители не само на Дупница, но и на цялата страна.

Майката на Ирина позвъни на Моревата къща. Цялата бе в черно, с черна забрадка, в ръцете си носеше торба с джанки – не можеше да си позволи да отиде на гости без армаган. Майката на Павел я посрещна смутено, покани я и двете помълчаха на масата, която бе отрупана с ядене. Домакинята мнокократно я покани да хапне, но стомахът на гостенката бе свит като сърцето й.

Майката на Ирина каза болката си – останала е без пенсия, помоли съдействие да й бъде отпусната някаква помощ като самотна и възрастна жена. Съпругата на Рединггота очакваше точно такава молба, предварително бе споделила ситуацията с Лила. Снаха й я бе посъветвала при такова положение да се обади на полковник Мичкин. Лила бе споделила на свекърва си, че навремето, когато Ирина бе съпругата на милионера Борис, бе оставила новогодишната си бална рокля и бе напуснала зведната нощ, за да отиде в снежна виелица да прегледа болното дете на Мичкин.

Майката на Павел позвъни на полковник Мичкин. Доста трудно бе да се свърже с него, трябваше на няколко пъти да обяснява, че е майка на генерал Морев и най-сетне успя да се свърже. Мичкин бе много любезен с нея, но като разбра за какво го търсят, помълча, поразмисли и уклончиво обеща някаква помощ.

Майката на Ирина благодари за разбирането, успокоено взе залък хляб, потопи го в олиото на салатата, хапна и си тръгна с наведена глава.

7

Павел се завърна от Швейцария без изпълнена задача. По съвсем легален и законен път той направи постъпки в банките като законен наследник на Борис Морев за информация по авоарите на брат си. Всички банки бяха много любезни и направиха пълни справки. Сметки на тютюневия магнат Борис не съществуваха. Това беше изключително загадъчно и интересно. Дори съветският колега на Павел от НКВД не повярва в тази информация, като смяташе, че тук има някаква западна капиталистическа игра. Но швейцарските ръководства на банките бяха перфектни – дадоха пълни извлечения за сметките на български граждани – никъде не фигурираше името на Борис Морев – нито като влагащ финансови средства клиент, нито като теглещ такива.

Генерал Морев отново бе извикан в Централния комитет на БКП. Предишния ден Лила бе родила момиче. Вечерта Павел отпразнува радостта със свои другари партизани. След многото бутилки руска водка, стана въпрос как да бъде кръстено момичето. „Ще бъде Стефка – категоричен бе Павел, - на името на покойния ми малък брат, който загина в капиталистическия затвор!“ След дълги спорове, другарите му го убедиха да не кръщава първородното си дете на мъртъв човек. Тъй като е родено с много любов, те предложиха и избраха името Люба – все пак да е и руско...

С малко натежала глава Павел пристъпи в коридора на Централния комитет. Беше в абсолютно неведение кой и за какво го вика. Изчаквайки половин час в полутранс, генералът получи информация:

• Извинявайте, другарю генерал, но трябва да отидете в Министерския съвет. - почти засрамено се обърна към него портиерът, затваряйки телефона. - Наредиха да се явите при министъра на външните работи.

Павел Морев бе приет от министъра на външните работи професор Петко Стайнов.

• Здравейте, другарю генерал. Поздравявам Ви за новородената дъщеря!
• Благодаря, другарю министър! Предполагам, че не само това е поводът да бъда извикан тук...
• Разбира се. Е, как сте? Вашата мисия в Швейцария мина неуспешно.
• Направихме всичко възможно, другарю министър! Предполагам сте прочели не само моя доклад, но и този на съветския колега от НКВД.
• Да... разбира се. Никога не можем да бъдем сигурни в доклада на едно лице, та дори и било наш другар. Винаги е необходимо да се прави сверяване и с информацията на съветските другари. Вие нямате никаква вина за неуспеха на мисията. Наистина просто Вашият брат не е вложил капиталите си в швейцарски банки. Това беше едно заблуждение, което ни бе внушено още от преди 9 септември – че Швейцария е единственото убежище за капиталистически авоари. Но според едно последно разследване на НКВД, още една държава е обект на привличане на капитали. За съжаление оттам ние не можем да получим никаква информация, както не можем да получим и информация за много хора, работили за фашистка Германия, които са се укрили там.
• Коя е тази страна, другарю министър?
• По ирония на съдбата това е страната, която Ви е любима след България и Съветския съюз и където прекарахте няколко години като емигрант – Бразилия.
• Не е възможно!
• Възможно е! Съветските тайни служби работят безотказно по отношение на намиране на дири, друг е въпросът, че нищо не може да се направи за предявяване на претенции към сложените пари от брат Ви там. Бразилските закони нямат нищо общо с европейските, латинският свят е друг свят! Но не това е причината за днешния ни разговор, бъдете спокоен.
• Слушам Ви, другарю министър!
• Както Ви е известно, след победата на социалистическата революция у нас БКП , респективно - коалицията ОФ, заедно със съветските власти създадоха един временен властови орган в България – Съюзна контролна комисия.
• Да, запознат съм, но само схематично.
• Така... Председател на СКК е емблематичният за великия Съветски съюз, за България и за всички новоосвободени и вече социалистически държави - маршал Толбухин. Заместник е друг голям съветски другар – генерал Бирюзов. Те поемат де факто пълното икономическо развитие на нашата страна.
• Каква е моята задача?... - с полуотворена от изненада уста попита генерал Морев.
• Централният комитет на партията, чрез съгласуване с Москва, реши да Ви гласува доверието да бъдете деловодител на СКК. Ще водите документите за всяко решение на комисията и ще давате отчет на съветските другари и на нас.

Павел Морев остана безмълвен. За няколко минути съзнанието му премина като през някаква преса. Заклетият воин на партията бе поставен за втори път пред задача, която нямаше нищо общо с досегашната му работа и борба за БКП. Той бе втрещен от някаква новопоявила се боязлива интуиция, но веднага закоравелият му от години партиен дълг я прогони.

• Разбрано, другарю министър! Готов съм веднага да поема новата отговорност!

8

Майката на Павел вече пети ден бе много неспокойна. Тя бе поела сигурен ангажимент пред майката на Ирина, че полковник Мичкин ще уреди въпроса с връщане на пенсията й. Но още нямаше никакво обаждане от негова страна.

Възрастната майка на двама починали синове – Стефан и Борис, нямаше голямо желание за живот въпреки високото й социално положение в новото социалистическо общество, благодарение на постовете на сина й - генерал Морев и снахата Лила. Загубата на двамата й синове бе непрежалим удар в съществуването й, но той бе подплатен още повече и с внезапната смърт на съпруга й – Рединггота. По повод четиридесетте дни от смъртта на Борис, бащата поиска да отидат на гроба му в Кавала. Народната власт им отпусна служебна кола и те успяха, с много усложнения, да пристигнат на гроба. Рединггота прегърна кръста на Борис и ридаещ се свлече мъртъв върху него.

На шестия ден, рано сутринта, телефонът в къщата на Мореви иззвъня. Майката на Павел, която не бе мигнала близо седмица изскочи моментално от леглото и вдигна слушалката с трепереща ръка. Обади се полковник Мичкин:

• Другарко Морева...
• Слушам Ви, другарю полковник?
• За Ваше, а и за мое голямо съжаление, няма да мога да помогна на майката на Ирина. Имах огромното желание, но...
• Защо тогава, другарю Мичкин, моля Ви, обяснете!
• Знаете, че на Ирина дължа оцеляването на моето дете... Имах пълното съзнание, че съм задължен на нея, респективно на нейната майка. Не Ви се обаждах няколко дни, защото правех пълни постъпки от моя страна пред всички органи. Надявах се на положителен резултат. Навсякъде обаче срещах отпор. Заинатих се и реших да проуча откъде идва тази категоричност в отказите. Оказа се, че вземането на пенсията на майката на Ирина е станало с личната протекция на една наша другарка и сега във висшите ешелони на новата ни социалистическа власт. Това е партизантката Варвара.
• Ясно, разбирам Ви, другарю Мичкин, безпомощен сте... Но откъде идва личното отношение на тази другарка към възрастната жена? Какво й е направила тази безпомощна старица?
• Проучих ситуацията чрез едни мои тайни разпитвания сред наши другари и бивши партизани. Ще Ви кажа, но ще Ви помоля разговорът да си остане между нас!
• Разбира се, другарю полковник, все едно не сме се чували!
• Варвара е била влюбена в Динко, помните ли го? Наш партизанин, който загина в едно сражение, братовчед на Ирина. Той пък е бил влюбен в братовчедка си. По време на решаващата битка с вражеските фашистки сили край Кавала, Динко беше смъртно ранен. Точно тогава по шосето партизанският отряд спря кола, в която бяха Ирина, немският тютюнев магнат фон Гайер, служителят на „Никотиана“ Костов и - ковчегът на Борис. Пренасяли са трупа от Солун за погребение в Кавала. Помолихме Ирина да помогне на ранения командир Динко. Тя веднага се озова, отиде при него, познали се, опитала всичко да му помогне, но... Динко за последен път й се обяснил в любов и починал от раните си. Варвара чула всичко това и окончателно и зверски намразила Ирина. Побесняла, и по нейна заповед, без съд и присъда, веднага разстреляха спътника на Ирина – фон Гайер.
• Благодаря Ви, другарю Мичкин! Бог да бъде с Вас!
• Моля Ви, за нищо, другарко Морева! Но... какъв Бог! Такова отживяло буржоазно понятие вече не съществува! Ще бъда горд ако Партията бъде с мене и аз с нея!

Майката на Павел бе съкрушена. За втори път тя се почувства излишна в новото общество. Първия път бе, когато Рединггота бе покосен от сърдечен удар на гроба на Борис, сякаш с едната си ръка прегръщаше сина си и неговия свят, а с другата ръка отричаше новия социалистически свят.

Съзнаваща безнадежността на положението, майката на Борис и Павел нямаше сили да се срещне очи в очи с бившата си сватя. Тя изпрати по едно дете бележка до нея, с която й съобщаваше, че нищо не може да бъде променено.

Майката на Ирина получи бележката. Половин час тя не искаше да я отвори, стоя на колене с молитви към Бог пред малкото кандило в стаята на Ирина, което не бе угасвало от нейната смърт. След това отвори бележката, прочете я и още веднъж се прекръсти пред иконата на Богородица. Облече черните си дрехи, взе ножица и отиде в градината да отреже един голям букет от хризантеми.

Горда в празничното си траурно облекло възрастната жена се отправи към гробището. По пътя минаваха партизански деца с велосипеди и крещяха в екстаз към нея:

• Буржоазна баба! Още ли си жива!!!

Съпругата на Чакъра стигна до гробището на Дупница, отминавайки детските ругатни без никакво внимание. Доближи се до двата гроба – на съпруг и дъщеря едва-едва. Огромният паметник на Чакъра, изграден от нея и Ирина, бе разрушен – млади и бъдещи чавдарчета, деца на новите стожери на „народната власт“ бяха направили мрамора на малки парчета.

Майката на Ирина раздели големия букет от хризантеми на две, положи ги на двата гроба, извади от торбата ножицата и я заби в корема си.

9

Дъщерята на Лила вече стана на един месец. Бившата партизанка очакваше обаждане от ЦК и то не закъсня. Другарката Цола Драгойчева й позвъни и веднага си уговориха среща. Другарката Морева остави детето на майка си, облече най-новата си рокля, прибра косите си по стила на съветските комунистки и сложи задължителния каскет. Колата пак бе пред къщата на майка й в Дупница в 11.00 и в 13.30 я свали пред сградата на ЦК.

• Здравейте, другарко Морева! Честита дъщеря, този път лично Ви поздравявам!
• Благодаря, другарко Драгойчева!
• Вече сте добре, готова ли сте да поемете новия пост?
• Да, разбира се.
• Сега ще ви направя среща с другарката Варвара, тя ще Ви се отчете какво е свършила докато Ви нямаше и ще приемете по-нататъшната работа. Имате ли въпроси?
• Не, другарко Драгойчева, поемам работата с пълното съзнание за отговорността, която се изисква от мен!

Цола Драгойчева се обади на Варвара, чийто кабинет бе в Министерството на вътрешните работи. Служебна кола отведе Лила дотам.

Варвара прие Лила съвсем протоколно, ръкува се с нея и поръча на секретарката чай. Старата еврейка изглеждаше все така, както и навремето преди 9 септември – преждевременно остаряла жена, която не би влязла в окото на когото и да било мъж, та дори той да е и с касапски вкус. Даже прическата на Варвара беше същата като преди десет години – старомодна лимба, хваната с фиба. Лила изпита едно неприязнено чувство, съвсем интуитивно и необяснимо за нея. Това чувство я обземаше всеки път през всичките години, когато се срещнеше с тази другарка.

Варвара започна с рапорта по извършената работа. Представи списъка с новоназначените началници на държавните и партийни структури. Списъкът бе огромен. Лила хвърли бегъл поглед по диагонал.

• Добре, другарко Варвара... Предполагам, че списъкът с имената и партизанските им досиета щателно сте проверили, нали?
• Разбира се, другарко Лила... Познавате моята педантичност още от антифашитската борба!
• Естествено. Интересуват ме на първо време предложените от Вас хора, които познавам.
• Веднага Ви ги посочвам. За председател на новоучредената младежка организация на БКП предложих Елка – сестрата на нашия загинал в борбата другар Динко. Това, че са братовчеди на буржоазната усойница Ирина мисля, че няма значение. Динко даде живота си за партията, а Елка също е напълно предана.
• Да... Какво значение има, че са братовчеди на Ирина, не забравяйте все пак, че тя ми е бивша етърва... - мрачно се усмихна Лила. - Класовото разделение го има не в един или два рода!
• Точно така. Предложих полковник Мичкин да оглави ведомството по национализирането на частните капиталистически фабрики и заводи.
• Добре.
• Още едно удачно предложение направих, което предполагам, че ще одобрите. За строежа на новата ни социалистическа държава една от най-важните сфери е здравеопазването. За него моето предложение е Чингис.
• Много удачно! - Лила се сети за състудента на Ирина, който бе техен другар в отряда и до последно се опитваше да приобщи етървата й към новия свят, но безуспешно.
• Имах и едно последно предложение, Лила. За сектора на тютюнопроизводството предложих сина на Спасуна, помните ли я?
• Да, разбира се! Убитата наша другарка. Тя загина в голямата тютюнева стачка в Дупница от пистолета на полицай, моментално след като тя уби с камък Чакъра – бащата на Ирина.
• Точно така. Но тук предложението ми бе отхвърлено.
• Защо? - внезапно чувство на боязън обзе Лила.
• Не ми бе дадено никакво обяснение. Само суха и протоколна информация от ЦК, че мястото вече е запазено за Баташки.

Лила остана поразена. Бившият майстор във фирмата „Никотиана“ Баташки, издигнал се до висините при управлението на Борис Морев, бе един от най-големите народни изедници, които пиеха кръвта на обикновените тютюноработници. Той бе свързан с мизерията и унижението на хиляди хора в Дупница и околността. Лила обаче си спомни, че веднага след 9 септември Баташки премина към новата власт. За една нощ той бе станал комунист и бе сменил бомбето си с каскет, обръщаше се към всички с „другарю“ и навсякъде бе признавал заблужденията си относно германците.

Но Лила не знаеше за колаборацията на Баташки с БКП. Той бе издал всички сделки на „Никотиана“ с Немския папиросен концерн и много по-секретна информация, която беше ценна за партията.

10

Зара се събуди в огромната спалня на бившия царски дворец „Бистрица“ малко преди обяд. До нея лежеше огромно разплуто мъжко тяло, чието хъркане приличаше на шума на дърворезачка. Но този неприятен звук нямаше никакво значение – това бе виден партиен функционер, член на ЦК.

Зара стана, взе един пепелник, запали цигара и отиде на терасата. Замисли се върху новото положение. Животът в България придоби тотален обрат. Комунистите взеха властта за една нощ, руснаците дерибействат по цялата страна, няма никава надежда да се върне старото положение. „Защо аз да съм губещата! Какво ме интересува политиката! Всъщност в леглото и капиталистът и комунистът са еднакво глупави и смешни – те са едни и същи! Важно е положението – да си в леглото на човек с „положение“... От това зависят парите.“

Зара изпуши цигарата и моментално запали втора. Влезе и си взе шишето с водка, което почти бяха изпили през нощта с другаря, хъркащ в леглото. Положението не било толкова трудно, красивата метреса, приличаща все още на бедуинка, без особени усложнения се ориентира към покоите на новата власт. Веднага след 9 септември тя стана любовница на американски военен в София, но след абсолютното завземане на България от руснаците, тя осъзна грешката си. Много й беше трудно да влезе в новите среди на властта от БКП, просто защото нямаше достъп до запознанство. Те се бяха обградили с непристъпни кордони от телохранители. Но няма нищо непревземаемо, имаш ли твърдата убеденост и лична воля да го постигнеш! Зара направи дълги проучвания, преценки и сценарии за нейните бъдещи планове. Проучи специално кои са членовете на ЦК, къде и кога заседават. Заплю си един, няколко седмици маскирана като редова труженичка – с кърпа на главата, проучи коя кола и кога излиза от сградата на висшия партиен орган.

Една вечер, когато заплютият от Зара член на ЦК тръгна със служебната кола, изпечената куртизанка изигра перфектно измислената си халтура. Пресече автомобила на пешеходна пътека, моментално „се подхлъзна“ и падна пред забилите веднага спирачки кола. Последва любезно отношение на шофьора и отговорния другар от ЦК – качване в колата, отвеждане до първия Спешен център и... Разбира се, Зара бе успяла с толкова капиталистически величия, които имаха познаване на пазара на женска плът, та нямаше да успее да прелъсти един довчера никому неизвестен комунист, който в живота си не бе имал никоя друга жена, освен съпругата си!

Зара изпи малкото останала в бутилката руска водка и си взе втората от няколкото бутилки в хладилника. Тя бе доволна от сегашното си положение – продължаваше да работи професията си на куртизанка. А чрез бившия подчинен на фон Гайер – Лихтенфелд и госпожица Дитрих успя да прехвърли парите, спечелени от татко Пиер в швейцарска банка още преди да се случи култовата дата 9 септември.

Сега Зара бе влязла дълбоко под кожата на члена на ЦК. Тя почти си уреди апартамент в центъра на София, който предстоял да бъде национализиран от „врагове на народа“. Имаше пълното основание да бъде доволна. Но не беше...

В Спешния център куртизанката бе прегледана от един лекар, който още с първото виждане, тя изпи с очи. Той я прегледа, мери й кръвното, успокои, че това е било само моментален психически стрес и няма никакви усложнения на здравето. Зара веднага го позна – Бимби, състудентът на Ирина от Медицинския факултет, когото бившата госпожа Морева направи свой любовник едва петнадесетина години след студентския им флирт – дни преди 9 септември, на остров Тасос.

Няколко дни след като стана любовница на отговорния партиен другар, Зара отиде до Спешния център „да си провери контролно кръвното, пулса“. Бимби бе толкова любезен към нея, изглежда я позна, поговориха след прегледа и си уговориха среща.

Сега Зара имаше две връзки – едната по задължение с другаря – заради нуждата й от пари и връзки, а другата – по симпатия – с Бимби. В главата на куртизанката от няколко дни се въртеше един план. Тя усещаше, че спящият мъж толкова е луднал по нея, че ще изпълни всякакво нейно желание, стига да бъде в неговите възможности. А планът, който бе замислила, бе напълно в партийните му правомощия. Бимби й постави само едно единствено искане, за да имат сериозна връзка. Тя реши да действа по същество, за да изпълни това искане точно днес.

• Зара! - чу се хриптящият глас на спящият от спалнята. - Къде си, ела тук!
• Ето ме, скъпи! - Зара веднага сложи маската на любезното лицемерие и изтича в спалнята. - Искаш ли да ти направя кафе или чай?
• Не, остана ли водка от снощи?
• Да, сега ти сипвам една чаша!

Зара изтича до кухнята с грацията на газела, взе чаша и кокетно отсипа водка на едва изправилото се в леглото тяло. След обикновени протоколни фрази и кратки ласки, двамата се отдадоха на бурна сутрешна любов.

След това пиха кафе и Зара пристъпи към осъществяване на плана си.

• Съкровище, мога ли да те попитам нещо, свързано с работата ти? Знаеш, че не съм и няма да бъда агент на някакво вражеско западно разузнаване, просто искам да знам нещо...
• Да... Знам, че не си вражески елемент. Какво искаш да знаеш? - изгрухтя лежащото туловище.
• Наясно ли си със списъка на предложените за назначение на държавни длъжности хора? - предпазливо попита Зара.
• Напълно. Всички от ЦК сме наясно.
• Кой е предложен да оглави здравеопазването?

Другарят намръщено и недоволно стана и отиде до чантата си, която небрежно бе хвърлена под бароковата маса. Извади я и прегледа списъка.

• Един лекар, бивш партизанин – студентският му прякор е Чингис. - небрежно отговори той.

Зара вложи цяло изкуство, реторика и личен чар да разкаже на другаря, че за този пост има много по-подходящ човек – Бимби - човекът от Спешната помощ, който й помогна в нощта на запознанството им. Тя приложи куп измислени доводи и факти за неговата ерудиция, работоспособност, политическа благонадеждност и организационни качества.

Добре обмислената формула на Зара проработи и имаше ефект – членът на ЦК на БКП обеща да направи всичко възможно. Формулите на бившата любовница на татко Пиер винаги действаха. Изведнъж тя се почувства горда от себе си, сякаш преоткри наново живота. Тя за сетен път съзна, че когато става въпрос за хубава жена и за плащане – между капиталисти и комунисти разликата е нула. И облекчено отдъхна...

11

Минаха няколко месеца, откакто генерал Павел Морев зае новата си служба като български деловодител в създадената от СССР двустранна СКК. През ръцете му минаха купища документи, които направо го изумиха. Съюзната контролна комисия мародерстваше из България, източваше силите и плодовете на народното стопанство и ги изпращаше към Съветския съюз.

Павел бе проумял и констатирал, че чрез статутът на България бе определен като победена държава във Втората световна война, въпреки късното й включване във войната на страната на победителите. Това е било решението на главния победител – СССР. И именно като победена държава България се задължавала да издържа съветското главно командване, както и да предоставя на разположение целия си икономически потенциал. Това включва предаденото дялово участие в промишлени и финансови предприятия, всички транзитни стоки, цялата лична и интелектуална собственост на поданиците на Германия и нейните сателити, както и заставянето на българското правителство да заплати на СССР всички германски патенти и лицензи.

Генерал Морев констатира по документи, че броят на германските предприятия, които преминават в собственост на СССР, е над 185 и че 30 от тях са големи промишлени обекти. С ликвидиране на германските имущества, които са заемали най-съществен дял от чуждата собственост в България, е започнал процесът на изтласкване на западния капитал и е разчистен пътят за поникване на съветското икономическо присъствие в страната.

Всъщност истинските господари на България стават съветските ръководители на Съюзната контролна комисия. Към търговското представителство на СССР в София е създадено Управление на съветските имущества в България, което става собственик на 159 предприятия в страната. Редица български предприятия и институции предават на това съветско управление машини, и апаратури, внесени от германски фирми. Софийският университет и филмовата фондация „Българско дело“ също са принудени да върнат на СССР апаратурата, предоставена им от немски фирми.

Генерал Павел Морев не беше вчерашен. Освен от военно дело, той доста добре разбираше и от финанси. Всъщност това бе някакъв наследствен, генетичен нюх, който покойният му брат Борис прояви в икономическото извисяване на „Никотиана“.

Деловодителят на СКК абсолютно съзнаваше, че България финансово е фалирала. Политическото ръководство на СССР обаче бързо намери начин българите да имат достатъчно пари и... да си траят. От август 1945 година българските пари започнаха да се печатат в съветските ГОСБАНК и ГОЗНАК, като печатането ставаше без български надзор. Каква цифра над поръчаните пари са поръчвани, никой нямаше информация. Най-голямата поръчка бе за 30 милиарда лева в книжни банкноти. Всичко това бе свързано с подготвена от съветските братя тайна парична реформа, целта на която бе да бъдат заграбени всички спестявания на българските граждани.

Павел Морев получи обаждане от министър Петко Стайнов веднага да се яви в кабинета му. Той се озова веднага.

• Другарю Морев, какъв е този доклад, който сте изготвили за работата на СКК и сте изпратили до нашето и съветското правителство? - с бавен баритонов тембър и поглед под вежди го посрещна още от вратата министърът.
• Този доклад е базиран на реални факти, които са документирани, другарю министър! - спокойно отговори Павел Морев.
• Но този доклад е възприет от съветското правителство като нереален и провокативен! - започна да надига глас Петко Стайнов.
• Аз съм представил всички документи към анализа... - вече неспокойно отговори безстрашният в отминалата борба генерал.
• Не съм оторизиран да правя нито сравнения, нито анализи на Вашите анализи, другарю Морев. Повиках Ви да Ви уведомя, че трябва да заминете за Москва, където искат да представите точен и подробен отчет за всяка една точка от Вашия доклад. Съветските другари го намират за преднамерен, провокативен и унизителен за тях.
• Готов съм да замина веднага, другарю министър!

Павел бе поразен! Винаги бе вярвал в правотата на истината, зад която стоеше комунистическата идея. За нея бе участвал в световната интернационална кауза от Латинска Америка до Европа. В новото си назначение и работа в СКК обаче се сблъска с рухването на една химера. Тази химера, която толкова години го държеше бодър и уверен – свобода, равенство, братство – бе направена на пух и прах именно от „износителите“ на революция – другарите от СССР точно в родната му страна.

12

Лила бе коридора на Централния комитет на БКП. Очакваше среща с другарката Цола Драгойчева, която обаче все още беше на засекретено заседание на ЦК. Лила не беше в нормалната за една борбена бивша партизанкка кондиция. Дълго бе премисляла задачите в новата си работа, но непрекъснато се срещаше с непреодолими противоречия, с които тя не можеше да се примири. Нейната принципност, вяра в правотата на комунистическата идея и все още силно действащото в нея нравствено кредо, не можеха да възприемат назначението на буржоазната отрепка и враг на хилядите тютюноработници – Баташки за оглававащ новия социалистически тютюнев сектор. Към този казус бе добавен нов, от който Лила бе допълнително втрещена – бе й съобщено, че здравеопазването няма да бъде оглавено от доктор Чингис, а от Бимби.Това било „висшестоящо“ разпореждане и не подлежало на промяна. Лила знаеше кой беше Бимби – богатият състудент на Ирина, който преди 9 септември винаги е бил с фашистките управници, дори имаше общ бизнес с чуждо участие в изкупуващи тютюневи фирми. Още една, много дълбока реакция относно новата й работа се получи в душата й. Тя първоначално не разбра какво точно се искаше от първата и секретна част на длъжността й, но после научи подробности от Павел. От нея се искаше да оглави документацията и докладите на агенти, които ще донасят за новооткритите „врагове на народа“, които досега са се прикривали умело като такива. В най-пряк текст означаваше – шеф на доносниците, които спокойно можеха да дават фалшиви данни за хора, към които просто имат лични отношения.

От залата за събрания започнаха да излизат членовете на Централния комитет. Лила забързано се отправи към кабинета на другарката Цола Драгойчева и двете почти се засякога пред вратата. Въпреки че бе дребна на ръст амнистираната от смъртна присъда партизанкка бе доста пъргава и бързо бе дотичала.

Двете седнаха в кабинета. Цола поръча прясно мляко за двете.

• Какво става, Лила? Имате проблеми с работата, разбрах го от Ваше писмо до мен и до ЦК?
• Да, другарко Драгойчева. Аз съм редови, но съвестен комунист, поемам пълна отговорност за задачите и функциите, които ми се възлагат. Но аз поемам отговорността за изпълнението. В никакъв случай не мога да се съглася със спуснато лице за оглавяване на държавна служба, което не само, че не съм избрала, но и съм твърдо против него. Тютюневото производство не може да оглави Баташки – лицето, което разплака толкова тютюневи семейства. Дясната ръка на Борис Морев, който лично проведе въвеждането на тонгата. Баташки – един безскрупулен капиталист, който винаги е бил с олигарсите. Нали срещу тях се борихме!
• Продължавайте, Лила... - безстрастно отвърна Цола Драгойчева. - Други възражения?
• Да. Варвара лично съгласува с мен при предаването на поста си здравеопазването да оглави другаря Чингис. Преди дни ми бе известено, че той е сменен с един друг буржоазен елемент – Бимби. Никой не ми дава мотиви за смяната, наредено ми е само да подпиша постановлението за всички лица анблок. А моята съвест не може да се подпише под имената на Баташки и Бимби!
• Вижте какво, Лила... Разбирам емоционалната Ви реакция. Вие сте един доказан и безпогрешен другар в борбата – безупречна. Но трябва да разберете, че вече борбата – онази, свърши. Тези принципи, които влагахте досега, трябва да се изменят. Както се изменя историята. Ние победихме, но не напълно. Борбата продължава. Това обаче е друг вид борба. Преди се борехме като опозиция, а сега ще се борим като управляващи. Точно по Вашия казус имахме заседание на ЦК. Възраженията Ви срещу сменените две лица, не се приемат!
• Но защо?!? - Лила пребледня. - Все пак ми дайте някакво обяснение!
• Ще Ви дам, но обяснението не може да бъде просто. Преди да започна, ще си послужа с една метафора, помислете над нея – оплетени сме с повече конци, отколкото се вижда. Научете се да разсъждавате по логичните принципи на диалектизма. А той учи, че всяка една нова ситуация изисква ново мислене и нови решения.
• Какво искате да кажете? - смутено попита Лила
• Вие, другарко, изучили ли сте марксическата литература? - остро попита Цола.
• Разбира се, с нея съм израстнала!
• И руското допълнение към тях? Трудовете на другаря Ленин и на другаря Сталин също? - продължи идеологическия си разпит партизантката.
• Да, на Владимир Илич – да, но преди 9 септември нямахме възможност за достъп до трудовете на другаря Сталин, а след революцията не съм имала никаква физическа възможност да ги прочета. Знаете – дете, задачите на партията...
• Да, и в това е голямата Ви грешка. Марксизмът не е канонична религия! Тя има развитие.Това развитие бе продължено в Съветския съюз от другаря Ленин и респективно после – другаря Сталин.
• Убедена съм, че това е така – все пак Маркс ни учи, че количествените натрупвания водят към качествени! - с разколебана увереност израпортува Лила.
• Браво, другарко! Но Вашата грешка е, че не изучихте трудовете на другаря Сталин! Един от водещите му закони е „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем“. Знаете ли го?
• Не, за пръв път го чувам... - прехапа устни Лила.
• Ето колко сте назад в идеологията! А това ще Ви се отрази и на кариерата! Който не познава надстройката на марксизма от страна на другаря Сталин, няма голямо бъдещо развитие в партията!
• Ще си направя самокритика и ще се самообразовам... Простете! Кажете ми за конкретните несъгласия от страна на ЦК за моите възражения и забележки.
• Вие възразявате съвсем спонтанно и някак си детски срещу бившите врагове на народа Баташки и Бимби. Но не сте запознати с новата партийна концепция, че няма вечни врагове, има вечни интереси. Не сте чели достатъчно партийни документи. До 1923 година БКП не желаеше политически контакти с БЗНС и даже земеделската партия бе обявена от нас за враг. Но сега? Виждате, че сме в едно управление! Ами министър-председателят ни Кимон Георгиев... Знаете ли, че той е автор на два преврата – деветоюнския през 1923 година и деветнайсетомайския през 1934? И какво от това! Той дни преди нашата революция си предложи услугите и с неговата голяма помощ реализирахме нашата деветосептемврийска революция! - задъхано продължи композицията на лекцията си Цола Драгойчева.
• Да, разбирам. Знам за Кимон Георгиев. Въпрос на формули, както би се изразил навремето Борис Морев. - Формула е и управлението на Отечествения фронт, нали?
• Естествено! Това е коалиционно управление, в което влиза БКП, БЗНС и „Звено“, но това временно... Докато убедим и враждебния западен свят, че сме подобно на тяхната „демокрация“ с многопартийна система. - пренебрежително просъска Цола. - И докато установим начин на управление, какъвто е в СССР, министър-председател ще бъде Кимон Георгиев. Разбира се, знаете кой ще бъде следващият – лайпцигският герой и наш вожд Георги Димитров!
• Пределно ми е ясно, другарко Драгойчева. Но нали нашата партия е демократична и аз имам право да изразя несъгласието си с назначението на тези двама граждани на отговорни постове – Баташки и Бимби! Не мога да ги нарека другари!
• Още един пропуск в идеологическата Ви подготовка, Лила! Не бъркайте старата елинска и сегашната западна демокрация с нашата – новата. Съветските идеолози създадоха ново име и същност на този термин – демократически централизъм. Това означава, че че всеки има право на мнение, но мнението се спуска централно! - с победен апотеоз завърши лекцията си другарката Драгойчева.
• Благодаря Ви за урока, другарко Драгойчева... - Лила се чувстваше пребита, сякаш е участвала в смъртна партизанска битка. - Но в такъв случай аз подавам оставка от този отговорен пост. Не мога да поема отговорности за неща, с които не съм съгласна!
• Сигурна ли сте в решението си, другарко Морева?!? - като ударена с бич по лицето попита Цола.
• Категорична съм!
• Тогава... - Драгойчева направи пауза. - Не очаквайте голямо бъдеще в партийното и държавното Ви напредване! Това е най-мекото, което мога да кажа за Вас.

13

Генерал Морев пристигна в Москва. Не можеше да избегне срещата със съветските другари, които лично искаха да се срещнат с него, за да чуят обясненията му за изготвения доклад. На Павел му бе пределно ясно, че не го очаква нищо добро. Самият тон на мъмрене от страна на външния министър относно неговия отчет му подсказа, че е нагазил лука... Вече беше разбрал същността на задачите и работата на Съюзната контролна комисия. Бившият предан воин на световната социалистическа революция се натъкна при проверката си на неща, които не посмя да отрази в доклада си.

Въпреки че за шеф на тютюневия сектор в народното стопанство бе назначен Баташки, обещал да съживи и разработи производството, от Москва бяха сметнали за висока цената на българския тютюн. От съответния съветски партиен отдел настояли и получили пет хиляди тона на много ниска цена, доста преди да бъде сключена търговска спогодба между България и СССР.

Заминаващите от България съветски войскови части и учреждения не връщат ползваното имущество. Това е съобщено от българският пълномощен министър Найден Николов до заместник-председателя на Министерския съвет Трайчо Костов. Николов е информирал, че от съветска страна е било наредено на „Равноимпорт“ да ускори връщането на златото, добито от българската медна руда, доставяно по съглашението от 1945 година, а за златото от споразумението през следващата година трябва да има бъдещо споразумение с българското Министерство на търговията.

Генерал Морев бе наясно за телеграмата на Трайчо Костов до българската легация в Москва, с която се известява, че България е готова да плати 9 милиона долара за покриване на задълженията към Германия при условие, че съветските предприятия платят задълженията си към кредиторите в България. Същевременно Павел е разбрал от документацията, че българската платежоспособност е крайно ограничена и че по Съглашението за примирие в края на Втората световна война България е изразходвала 150 милиона долара. Павел бързо сметна курса на валутата – един долар се равняваше на 300 лева. Това означаваше 45 милиарда лева!

Имаше нещо, което особено тормозеше генерала. Той бе разбрал, че с изключителното участие на Баташки за СССР съвсем неизгодно икономически е изнесена почти цялата реколта от български тютюн. Това става на фона на покачването на тютюневите цени в Турция и Гърция, за които американците предлагали по два долара за килограм.

Павел Морев бе настанен в хотел за чужди партийни другари от социалистическия лагер, който повече приличаше на приют за бездомници. Мазилката и вън, и вътре бе паднала, леглата бяха проядени, а хлебарките и бълхите се разхождаха демократично като в свободна държава.

На следващия ден на генерал Павел Морев му бе изпратена кола за среща с отговорен другар. Колата пристигна пред сградата на НДКВ.

Срещата в кабинета бе кратка и ясна. На Павел му зададоха въпроси, на които той отговори стандартно. След това в прав тескт го попитаха го дали е готов да ревизира доклада си до ЦК на БКП и до комисията към Съветския съюз, от което ще зависи и неговото положение. Той отговори отрицателно.

....................................................................................................................

След седмица в централата на ЦК на БКП се получи официална телеграма, с която от Вътрешното министерство на Съветския съюз уведомяваха, че генерал Павел Морев е починал от хранително отравяне. Погребението щяло да се извърши в новите социалистически московски гробища. - до гробовете на загиналите във Втората световна война другари.

Павел Морев не знаеше, че ще завърши славната си борба в името на социализма така, както по ирония на съдбата щеше да завърши своя живот и председателят на Интернационала, първият комунистически министър-председател на България, „героят от Лайпциг“ Георги Димитров. Но преди да стане това, България и СССР щеше да подпишат Договор за вечна българо-съветска дружба и Димитров щеше да бъде отличен с най-високия съветски приз – орден „Ленин“. А резултатът от този договор щеше да бъде натискът, икономическото изнудване и ограбване на България от “братушките“. После ще следва половин век на пълна политическа и и икономическа зависимост на България от Съветския съюз.

14

Лила бе съкрушена съвсем. Внезапната смърт на Павел разби нейното желание за съществуване. За нея той беше всичко, дори понякога вътрешен глас я питаше кое е й по скъпо – работата за партията и социалистическата идея или Павел. Никога не бе могла да си отговори. Но сега... интуицията показа, че без съпруга тя вече не е силната бивша партизанка и сегашна отговорничка на партията.

Майката на Павел не можа да преживее неговата смърт. Престана да яде и на третия ден, след като дойде новината, почина. Това бе последната кончина в обреченото семейство Мореви. Трагедия съпътстваше всяка една смърт на тази фамилия. Пръв умря Стефан – най-малкия син на Рединггота. Животът му свърши в капиталистическия затвор. След това Борис умря от малария в Гърция. Снахата Ирина се самоуби, Рединггота умря от инсулт на гроба на Борис в Кавала.

След отказа на Лила да приеме спуснатите за двата отговорни поста назначения от ЦК на Баташки и Бимби, тя получи порицание от партията и бе махната от отредения й ръководен пост. Един месец стоя без работа, макар че получаваше заплата – бяха я пуснали в платен отпуск. Тя отдаде свободното си време изключително на невръстната си дъщеря Люба, която бе отглеждана от майката на Лила.

Малко след като измина месец на платен отпуск, Лила получи обаждане да се яви в ЦК на БКП. С потиснато настроение, вяла, тя се срещна с другарката Цола Драгойчева. Легендарната партизанка от отряда „Чавдар“ съобщи сухо и протоколно на Лила, че е назначена като ръководител на партийна инспекция по новите затвори и лагери, които народната власт е създала за установените и доказани врагове на народа. Връчиха й заповедта за назначение и разпореждане да се подготви след два дни да замине в дългосрочна командировка.

В нощта преди да замине Лила прекара една от най-неспокойните си нощи. Люба плачеше непрекъснато без видими проблеми. Майката непрекъснато я прегръщаше, целуваше и също плачеше... Риданията й не бяха само заради отрочето – сълзите бяха за Павел, за майка му, за Стефан, за Ирина и всички други близки, които си бяха отишли нелепо и трагично. Цяла нощ в съзнанието на Лила се явяваше Ирина – такава, каквато я видя в национализираната къща на Борис, преди Павел да си я отведе в родната Дупница. „Трябваше да й помогна, трябваше... Нищо не ми пречеше да й извадя паспорт! Сега щеше да е жива, въпреки че щеше да е в Запада! Прости ми, Ирина!“

Две седмици след като замина в дългосрочната си командировка по инспекция на затворите и лагерите, майката на Лила получи официално писмо от вътрешното министерство. В него тя бе уведомена, че Лила се е удавила край лагера в Белене. Органите още работели по случая, но се касаело или за самоубийство, или за нещастен случай. Правителството и ЦК изказвали съболезнования.

............................................................................................................................................................................................................................................

15

Барът на хотела ехтеше от музика. Звучаха песни на всички български, социалистически и западни певци, участвали в завършилото издание на международния фестивал за естрадна песен „Златният Орфей“. Българското радио беше подсигурило предварително записи на почти всички участници без малката Анита Хегерланд. Беше късен следобед. Повечето журналисти от централните и местни медии не бяха мърдали от фотьойлите си, като мястото на чашите със сутрешното кафе отдавна бяха изместили стъклени чаши с алкохол – българска „Винпромова“ ракия, руска „Столичная“ водка и коняк „Плиска“. Всички разреждаха алкохола с „Кока-кола“, безалкохолно питие, което почти липсваше в обикновената търговска мрежа магазини.

Изведнъж серията от музикални песни спря за новините по радиото. Говорителят започна централната емисия с информацията за приключването на поредното издание на международния фестивал „Златният Орфей“ и със съобщаване на имената на лауреатите и песните.

По време на радиоемисията, когато се съобщаваха резултатите от конкурсната програма на фестивала, в бара влезе Боян Трайков. Това бе кореспондентът на Българската телевизия в Париж. Именно той бе придружавал директора на фестивала Генко Генов, когато той имал среща с Жозефин Бейкър на парижкото летище „Орли“, за да уговори участието й на шестото фестивално издание. Благодарение на ходатайството на Генов паржикият кореспондент на Българската телевизия направи интервю със световната звезда, което бе излъчено като анонс преди рецитала на „Златния Орфей“ в единствения тогава български телевизионен канал.

Боян Трайков знаеше предварително за информацията, която радиоговорителят ще съобщи в емисията и влезе като звезда, сякаш той самият беше Жозефин Бейкър. Плеадата журналисти притихна, не от завист, злоба, а от страхопочитание. Малцина бяха богопомазаните журналисти, които можеха да бъдат кореспонденти в чужбина. Да не говорим в капиталистическа страна! От специално подредена маса скочи директорът на хотела и раболепно покани Боян Трайков на трапезата, на която седеше почти цялото партийно ръководство на Бургас.

Люба Морева и Ханс Милер също не бяха станали от масата цял ден и също като колегите си и бяха сменили порцелановите кафени чаши със стъклени. Люба пиеше руска водка, а Ханс – френския коняк „Курвоазие“. В очите на Люба се получи тъмен блясък, който бе типичен за чичо й – Борис Морев.

• Това е цялата тъжна история за фамилията Мореви, към която е принадлежала и любимата на Вашия баща - Ирина... - бавно произнесе Люба. - Жива съм само аз.
• Историята е покъртителна! - втренчил поглед в Люба, отвърна Ханс. - Бях чел за социалистическата система в нашите медии, все си мислех, че пропагандата ни доста е преувеличила картината, но се оказа, че съм се заблуждавал!
• Всмисъл?
• Оказва се, че не само не преувеличават, но дават само малка част от страшната социалистическа картина на живота на обикновените българи, която Вие ми разкрихте!
• Е, вече не е така. - неуверено каза Люба. - След историческия Априлски пленум, на който бе отречен култа към личността на другаря Сталин и на другаря Червенков, нещата тръгнаха в по-добра посока. Доказателство за това е дори този фестивал. Виждате, че участваха толкова певци от западния свят. Това не би било възможно преди 1956 година!
• Люба, вашата нечовешка тоталитарна система си е същата, само малко са ви отпуснали въжетата. Ами замислете се по отношение на идеологемите – във вашата фразеология съществуват понятията - „социалистически лагер“ и „западен свят“. Замисляли ли сте се върху прякото лексикално значение на тези понятия? Ние сме „свят“ - светът е космополитен, свободен, дори хаотичен в добрия смисъл на думата. А вие сте в „лагер“ - това е затворено общество, в каквото събират и ограничават учениците на почивка. Само че вашата „почивка“ не е като на учениците – сезонна, и никак не е почивка. Забелязвам една интересна българска дума за човек, който е умрял – вие казвате „починал“. При вашия режим всеки един умрял човек е „починал“ - просто наистина си е починал от живота, който му е наложен от режима ви.
• Не е така! След Априлския пленум родителите ми бяха реабилитирани. Бе признато, че те са жертва на култа към личността. Затова на мен ми бе предложена възможността да кандидатствам в една от трите специалности в Софийския университет, за които не могат да влязат обикновени българи, а само такива с доказано комунистическо потекло и съответни протекции – право, външна търговия и журналистика. Аз избрах журналистиката. Разбира се, на приемните изпити се представих с отлична оценка. Но властта ми направи жест – отвори ми вратите към „специалните“ специалности в университета.
• Да, разбирам... Добре, за смъртта на майка Ви уликите са недоказуеми и покрити. Но какво показват партийните проверки за смъртта на баща Ви?
• От новото ръководство на вътрешното министерство са намерили доноси, които го „уличават“ като агент на „народния престъпник“ Трайчо Костов. Работил е за него. Интересно, че тези „документи“ за писани доста по-късно, по време на процеса срещу Костов, когато баща ми вече е бил „починал“.
• Това е за „протокола“. Баща Ви е бил убит в Москва заради патриотичните му констатации относно ограбващата роля на Съюзната контролна комисия. Тогава не са мислели за мотиви. Но по-късно се наложило да бъдат изготвени необходими „документи“, обосноваващи предходните обстоятелства. И просто са „прикачили“ дейността на Павел Морев към „шпионажа“ на Трайчо Костов.
• Може би... Не знам... Откъде имате такава информация и мога ли да бъда сигурна в нея? - замислено попита Люба.
• Да, можете да бъдете сигурна! Нашата информация е много точна, но не е задължително да Ви убеждавам в това, ако все още имате вяра в правата политическа линия на БКП.
• Вече не знам на кого и на какво да имам вяра! - проточено и с глух глас каза Лила.
• Известно ли Ви е продължението на процеса за Трайчо Костов? - внезпно попита Милер.
• Не, нашите медии нямат никаква представа за неща, които не са централно докладвани от висши органи.
• Да, но до нашите тайни служби стига всякаква информация, която нас – свободните немски журналисти, не ни притеснява да публикуваме. А ние отдавна публикувахме факти около скалъпения процес срещу Трайчо Костов.
• Имате подробности?!? Всъщност аз не знам нищо, този процес е покрит дори след Априлския пленум. - Люба затрепера, въобрази си, че има аритмия, но се съвзе.
• Да. Заместник-председателят на Министерския съвет Трайчо Костов осъществява изключително трудни преговори на България към Съветския съюз относно българските задължения към Германия. Костов праща телеграма до Москва, с която уведомява, че България е готова да прати 9 милиона задължения долара към Германия при условие, че съветските предприятия изплатят задълженията си към кредиторите в България.
• Като ми казвате тези неща, май Ви разбирам, че това било началото на края на другаря Трайчо Костов... - трудно произнесе Люба.
• Точно така. Костов е дал указание към сумата от 9 милиона да се приспаднат вече платените суми към съветското правителство. Българската платежоспособност е била крайно ограничена и по Съглашението за примирие България е изразходвала 150 милиона долара, които по тогавашния курс 300 лева за долар, се равнявали на 45 милиарда лева.
• Не разбирам от цифри. Говорете нормално, като журналист. - припряно каза Люба.
• Колежке, проблемът на Трайчокостовото известие е, че достига до НКВД. Той констатира, че издръжката на на пребиваващите в България окупационни съветски войски е струвала на страната колкото целия годишен бюджет. Трайчо Костов имал „наглостта“ да поиска СССР да заплати дължимите средства по българо-съветското салдо от 1940 година. Това условие, което той поставил, вбесило съветските управници. С това свое своеволие Костов подписва своята политическа, както и по-късно смъртна присъда. Това е нашата информация за истинската причина за детронирането и екзекуцията на Трайчо Костов. Всичко останало – във вашата пропаганда е измислица и добре скалъпена история.
• Мислите ли го наистина? Кой може да се сети и скалъпи толкова добра история, която му приписваха?!? - недоумяваше Люба.
• Е, Люба, защо не вярвате в потенциала на вашата партия, на вашия „интелектуален“ елит, на вашите писатели и сценаристи!
• Какво искате да кажете?... - заекна българската журналистка.
• Колежке, искам да кажа съвсем нормални неща. Ако вашата социалистическа система е затворена, нашата не е. Ако вие не получавате нашите – „вражески капиталистически“ филми за Джеймс Бонд, ние получихме вашия сериал „На всеки километър“. И много обстойно го гледахме, проучихме, анализирахме. И много се смяхме!
• Защо? - глуповато попита Люба.
• Може ли да мина на ти?
• Разбира се!
• Виж какво Люба от няколкодневното си посещение в България разбирам, че вашата пропаганда е отделила много пари. За културна реклама на комунистическата си форма пред света. Това са пари за вашия фестивал, плащат ви пари за отразяването, добре. Но изглежда нямате пари за нещо много по-важно – хората, които да правят представителни стратегии. Такива хора на Запад са заплатени много. Те дават насоките.
• Къде ви е критиката?
• Ами точно по отношение на сериала, който всички в Западна Германия гледахме - „На всеки километър“. Излели сте толкова пари по заснемането, снимали сцени сте в толкова европейски страни...
• И защо критикувате най-успешния ни сериал? Той се превърна в буквара на кинокомунизма за всички, дори за най-малките деца! - Люба се замисли и се усмихна, сети се, че бе правила интервю с един от главните герои на филма – Велински, актьорът Георги Черкелов, който бе споделил, че децата по улиците го замервали с камъни, защото ролята му била на най-големия враг на народа.
• Нищо не разбирате! - немският журналист отново мина на „вие“. - При вас няма интелектуален продукт! Толкова смешно-сладникав сценарий като „На всеки километър“ може да напише всеки булеварден писател на Мюнхен или Бон. Но този сценарий няма да бъде удостоен със създаване на филм. Просто защото сценарий като на вашия култов сериал може само да предизвика добронамерен смях в очите на западната публика. Смях, примесен със съжаление.
• Съжаление за кого? - объркана в мислите си попита Люба.
• За вас – редовите социалистически зрители, които взривявате емоциите си при всяка серия, сякаш българският национален отбор по футбол печели световното първенство.

Люба изпадна в момент на дълбок размисъл.

• Сценаристите на филма, безспорно добри имена във вашата литература, са получили една сериозна идеологическа поръчка, но не са се справили никак. Копирали са, по-точно са се опитали да копират, но неуспешно, модела на сценариите на филмите за Агент 007 – Джеймс Бонд. Гледали ли сте някой от филмите за този английски агент на „Сикрет сървиз“?
• Не, такива филми за нашата публика са абсурд!
• Вярно... При вас се излъчва съветският еквивалент - „17 мига от пролетта“.
• Да. От съветското посолство ми обещаха съдействие да направя интервю с главния артист на филма Вячеслав Тихонов.

Люба се унесе замечтано за този бъдещ неин журналистически продукт, но само за минута. В главата й изведнъж проблесна отдавна глождеща я мисъл. Как ли живеят в западния свят?!? Знаеше за колега от Българското радио, който бил изпратен в командировка в Италия и не се завърнал. Той бе заклеймен на закрито заседание на Съюза на българските журналисти. Друг неин колега от вестник „Работническо дело“ бе в командировка в ГФР да отрази участието на български отбор по борба в европейско състезание. Люба имаше интимна връзка с него. След завръщането си, той почти месец бе като неадекватен. Тя си помисли, че в ГФР е бил тормозен или че е намерил там някаква нова любовна връзка. Тя бе много притеснена, но след месец той пожела да се видят. Бе придобил нормалната си физиономия на лицето, но усмивката му бе някак изкуствена. Тя го попита защо е бил в това състояние, след като се върна от ГФР, притеснявали ли са го там западняците. Той отвърна: „Люба, преди да отида в командировка, подписах декларация, че няма нищо да разказвам за това, което ще видя там. Но само на теб ще споделя – там видях живот в свят, който може да се сравни с красотата от приказките на „1001 нощ“!“

Много нощи Люба разсъждаваше върху това признание на колегата си, неин любовник, той не поиска да каже нищо повече за командировката си в ГФР. Естествено, той бе сигурен, че тя нямаше да го издаде пред службите на Държавна сигурност, но не пожела да говори повече. Оттогава в съзнанието на Люба се загнезди една странна, блудкава, но натрапчива мисъл – защо социалистическата пропаганда сатанизира западния свят?!? Не е ли животът там свободен и добър за хората?!? Защо колегата й от Българското радио не се завърна от командировката си в Италия?!? Въпроси, които интуитивното й подсъзнание не искаше да изтрие, а непрекъснато й ги връщаше.

Сега, след многочасовия разговор днес с Ханс Милер, Люба усети някаква внезапно случила се коренна промяна в съзнанието си. Може би тя бе натрупвана подсъзнателно досега, но появата й стана изведнъж.

• Може ли да поговорим малко и като колеги журналисти на професионална тема? - боязливо попита Люба.
• Естествено, - засмя се Ханс – аз нямам проблем, стига Вие да нямате.
• Как стои при вас проблемът с цензурата? Колко се месят в работата ви и жестоки ли са, ако установят драстично отклонение в журналистическите материали от спуснатите директиви?
• Мила Люба, - снизходително се усмихна Милер, - при нас такова понятие като цензура не съществува още от падането на Хитлер! Ние изградихме свободна демократична страна по модерен образец. Никой не може да ми наложи какво и как да го напиша.
• И при вас всичко е съвсем свободно? И изразяването на всякакво мнение?!? - не можеше да проумее Люба.
• Абсолютно, но нямам нито време, нито намерение да Ви убеждавам в това. Аз не съм политически агитатор от Запада за пропаганда сред социалистическия лагер. Ако искате да разберете истината за живота в капиталистическия свят, слушайте българските емисии на радията „Би Би Си“ и „Свободна Европа“, но доколкото знам, вашите служби ги заглушават.
• Ах, как искам да работя при вас – в ГФР! - въздъхна замечтано младият кадър на вестник „Труд“.
• При нас всеки кадърен човек може да работи. Но ние си имаме достатъчно подготвени кадри и непрекъснато завършват нови и нови млади надежди. Какво можете да работите Вие при нас? Журналистка?!? Вярно, владеете перфектно немски език, но това не е достатъчно... Люба, във факултета по журналистика Вие за няколко години основно сте изучавали история на социалистическата журналистика, история на БКП, политикономията на Маркс и научен комунизъм. Вие като мислене, стил и маниер сте моделирана за работа в тоталитарни медии, където властва цензура. Ще Ви трябват години, за да отърсите от този си стил, а дали ще можете да се адаптирате е уравнение с много неизвестни.

Люба замълча и се позамисли. Ханс бе безумно прав. Тя бе изградена в правилата на един жестоко праволинеен стереотип, от който не можеше да избяга. Младата жена и цялото нейно поколение, както вероятно и много поколения след нейното, са жертва на една жестока и затворена политическа система, равнозначна в каноничността си на религиозна.

Ханс повика сервитьорката и плати сметката. Люба забеляза презрителното и комично присвиване на очите и устните, когато той видя тоталната цифра на поръчката и разбра – за немският й колега тази сума бе комично малка. „Може би той ни завижда за „народните“ цени!“ - типично по социалистически й мина през главата. Но тя не знаеше и не посмя да попита какви са заплатите във ФРГ.

• Ще трябва да тръгвам. Багажът ми е приготвен, но докато намеря такси за Бургас... ще мине повече от час. Страхувам се да не изпусна влака, полетът ми със самолета от София за моята страна е утре по обяд. - Ханс стана и учтиво взе ръката й, която почтително целуна.
• Ще се видим ли ли... някога? - тихо промълви Люба, която не знаеше, че същият въпрос преди 26 години Ирина бе задала на баща й Павел Морев в края на последната им среща, когато той я остави в Дупница.
• С удоволствие, ако някога успеете да дойдете в ГФР – ето Ви адреса ми, номерата на домашния и служебен телефон. Много Ви благодаря за ценната лична и човешка история, която ми разказахте! Бях си поставил като една от най-важните цели в живота си – да разбера какво е станало с близките на хората на Ирина, заради която баща ми е дал живота си. Довиждане! Желая Ви щастие във всичко!
• Благодаря Ви и аз! Никой друг досега не се е интересувал и на никого не съм разказвала тази трагична история на моето семейство! - през сълзи промълви Люба.
• Няма и да се заинтересува никой! Освен след много години някой писател. Но колко десетилетия ще трябва да минат, за да можете да говорите свободно по всички теми, никой не знае.

Ханс Милер направи лек поклон и бавно напусна бара.