ТЪРСЯ САМОДЕЙНА АКТРИСА!!!

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ, ПРЕДСТОИ ИЗДАВАНЕТО НА ВТОРАТА МИ КАМЕРНА ПИЕСА - „САМОТНИ ПОЛЕТА“, КОЯТО Е В ПАМЕТ НА ВЕЛИКАТА АКТРИСА И МОЯ ПРИЯТЕЛКА ЛЕДА ТАСЕВА, НА КОЯТО СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА СЕ НАВЪРШВАТ 25 ГОДИНИ ОТ КОНЧИНАТА! ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ НЕ МОГА ДА ПОСТАВЯ ЦЯЛАТА ПИЕСА НА ГОЦЕДЕЛЧЕВСКА СЦЕНА ПОРАДИ МНОГО ОБЕКТИВНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА!

НО НА ПРЕДСТАВЯНЕТО НА КНИГАТА „САМОТНИ ПОЛЕТА“ ИСКАМ ДА СЕ ПРЕДСТАВИ КРАЯ НА ПИЕСАТА! ТЪРСЯ ЕНТУСИАЗТКА ОТ ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ, КОЯТО МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪПЛЪТИ В РОЛЯТА НА ЕДНА ПЕНСИОНИРАНА АКТРИСА И ДА ГО ПРЕДСТАВИМ СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА.

ЗА ВНИМАНИЕТО НА ТЕАТРОМАНИТЕ ПРЕДСТАВЯМ НАЧАЛОТО НА ПИЕСАТА. КРАЯТ ЩЕ ГО ЗАПАЗИМ ЗА ПРЕДСТАВЯНЕТО НА КНИГАТА В НАЧАЛОТО НА СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА!

(Външна тераса на бар, който е част от хотел – СПА център в малък провинциален град.

Зара излиза с чаша кафе и сяда на маса. След малко отива до парапета, който открива панорама над града под хотела.)

ЗАРА: Прекрасна панорама! Градът, в който се разхождам вчера и днес, се вижда оттук като на длан. Непознат град и същевременно толкова познат. Като един от стотиците български градове. Тесни улици, станали още по-тесни от безразборното паркиране на коли... С неизбежните амбулантни търговци по тях... С просещите, добре облечени момчета и момичета, носещи картички с поредно „лого“: „Да помогнем за нуждаещ се от операция на...!“

Гледаш сградите – съвместяване на стилове, съвсем несъвместими – пълен триумф на кича! Ето – на улицата под хотела – новопостроена бяла къща в гръцки стил, до нея си стои стара кирпичена къща с почти изгнила порта отпред. А пък до нея – нова двуетажна къща, построена във възрожденския тип архитектура. После има огромен 7-етажен хотел, боядисан в крещящо пурпурно-червено.

Блаженство на кича! Винаги съм се питала откъде идва той у нас?!? Дали не е от смесицата на вкусове от десетките племена, които са се „доказвали“ в земите ни? Или пък е от липсата на естетика при новобогаташите, които строят нови сгради? А дали не е причината в липса на национална архиктектурна концепция?!?

Майната му! Разсъждавам критично сякаш съм построила собствена къща!

(Сяда на масата и вади вестник. Влиза Борис с чаша кафе.)

БОРИС: Добър ден, мога ли да седна при вас?

ЗАРА: (на себе си) - Ха, нова формула за сваляне, всъщност архаична като мен... (На Борис) - Не виждате ли, че терасата е празна, защо решихте да седнете точно при мен?

Б.-Защото искам при Вас. Обижда ли Ви предложението или просто ще Ви е досадно присъствието ми?

З.-Не, но дано да е от друг интерес, а не продиктуван от геронтофилия, щото периметърът на възрастите ни е много голям!

Б.-Не е, бъдете сигурна! Съвсем ли остранявате хипотезата доста по-млад театро и киноман да помни, знае и обича една позабравена актриса?

З.-Сериозно?!? Чак го елиминирам като вероятност! Аз не съм се снимала и играла в театъра почти 20 години!

Б.-А защо не допускате, че все още има българи, които са гледали, спомнят си и отново си гледат добрите постижения на българското кино и театър?

З.- Звучи много красиво, за да е истина! Благодаря Ви! Но все пак аз съм играла и снимала в театъра толкова малко и все второстепенни роли! Чак да сте ме запомнили!

Б. -Ами да, точно така! Вие сте една от малкото актриси, които са големи в малките роли! Аз Ви помня от пубертетската си възраст, когато се влюбих в телевизионния театър на тогавашната само една държавна българска телевизия! Чаках всеки понеделник новата постановка! За мен понеделникът беше неделя – като празнуване – с театъра! И филмите на единствената студия - „Бояна“ - всички съм ги гледал! Навсякъде, където играехте, бяха малки роли, малки, но най-запомнящите се!

З. -О-о, благодаря, хайде малко да сменим темата, щото ще се почувствам като поп-фолк звезда, която я хвалят в интервю! Как се казвате и с какво се занимавате?

Б. -Борис ми е името. Репортер съм в местен вестник.

З.- Да, бе, как не можах да позная! Личи си от поведението. Харесва ли Ви работата?

Б. -По принцип харесвам професията си, но точно тази работа в момента... не! Шефът ми непрекъснато има забележки за толериране на едни фирми, които подкрепят вестника, трябва да пишем срещу други... и т.н. Няма свобода за свободната мисъл и оценка.

З. - Ха-ха, вече не сте ли свикнали вече! Това е цялото дередже на страната ни – независима държава, но зависима от определени олигарси!

Б. -Не мога да свикна! Все се надявам това да се промени!

З. -Надеждата умира последна, младежо, радвам се, че още имате вяра във вятърни мелници!

Б.- Ако нямаше такива като мен, журналистиката щеше да стане още по-жълта и по-сива!

З. -Е, добре, сега кажете - как се добрахте до моята скромна и остаряла персона в този страничен комплекс?

Б.-Ами ще ви кажа честно – видях ви вчера в един магазин в центъра на града. Веднага Ви познах, въпреки че сте си сменили визията от времето когато играхте в театъра и снимахте филми! Проследих Ви, простете ми, и разбрах, че сте отседнали тук. Дойдох специално днес да се запозная с Вас и, надявам се, не съм бил толкова нахален или съм Ви причинил някаква досада. Зара Николова!

З.-О, не, даже ме изненадахте приятно. Не можех да повярвам, че някой още ме помни от сцената и екрана! Още повече и името ми! Минаха толкова години... Апропо, защо комплексът е толкова празен – имам предвид заведенията, този бар?

Б.-Ами има концерт на две големи поп-фолк звезди, всичко се е изнесло надолу.

З.- Разбирам, още по-добре, че няма да ми се мотаят в краката съжители от хотела, обичащи чалгата, та да ми я поръчват тук на бара! Нека си я слушат там!

Б.-И Вие ли не слушате чалга?!?

З.-Аз я ненавиждам! Имайте предвид, че най-добрата ми приятелка беше първата естрадна звезда на България! Която беше лежала в лагери по соца! Имах и приятели от сегашната поп-музика, но за съжаление и те се предадоха на чалгата!

Б. -Ужас! Не е било толкова приятно да се движиш в хайлайфа, особено в днешния, май... А защо решихте да посетите нашия град? Идвали ли сте тук преди?

З.-Да, като момиче... Но това е друга тема. Разкажете ми нещо за себе си. Журналист сте. Женен ли сте?

Б.-Не. Произхождам от „упорито“ в брака си семейство – баща ми е бившо, добро и праволинейно дете на системата, майка ми е домакиня и не работи нищо. Но пък тате управлява фирма и никога не сме имали проблеми с финансите. Аз работя просто, за да докажа себе си, но в тези медии никой не може да бъде себе си!

З. -А нямате ли си приятелка? Не Ви липса нито визия, нито интелект, както виждам...

Б.-Не и няма да имам! ... Имах приятелка... Бяхме голяма любов... Преди повече от 15 години. Бяхме гаджета от 7-ми клас. Бяхме обявили и годеж. Не стана...

З.-Защо?

Б.-Вечерта преди годежа с нейни приятелки правили „женско“ парти. В едно село до града. На връщане нейната приятелка, която карала, забила колата в стълб. Шофьорката оцеля, гозеницата ми обаче загина!

З.-Ужасно! (напрегната пауза). Е, добре де, светът не е свършил, както нито хубавите, нито интелигентните момичета! Не се оставяйте така! Само с една мъка не може да се живее цяла вечност! Особено при млад човек.

Б.-Аз съм се отказал... Но... никога след това не ми е вървяло на връзките... Освен това има и така наречената карма...

З.-Какво?

Б.-Съдба! Предопределеност! Една гадателка от нашия град, която после емигрира в чужбина, ми предрече на кафе, още като бях ученик, че родата ни е обречена никога да не бъде щастлива.

З.-Моля? Какви са тези простотии! Кой може да се бърка в Божиите дела! И какви й бяха основанията?

Б.-Ами има доста верни неща, които са се случили, без тя да ми ги каже. Просто факти. Чичо ми, братът на моя баща, се е самоубил като младеж. Винаги съм питал майка си и баща си защо е станало – не ми отговарят. А и никой от града не иска „да си спомни“ причината! Сякаш някой е уговорил всички да мълчат! Дядо ми, бащата на татко, е починал веднага след това. А когато майка ми е пристанала на баща ми, нейната майка на следващата вечер е починала. Не зная дали трябва да търся взаимоследствени връзки....! Но фаталистичните неща са си факт!

З.-А-а-а... Разбирам... А името Ви е Борис, на кого сте кръстен?

Б.- На никого! Всъщност кръстникът ми, индиректно, е покойният ми чичо. Дето се е самоубил. Той обожавал един герой на Димитър Димов от романа „Тютюн“ - Борис Морев. От дете казвал, че ако има син, че го кръсти с това име. Така баща ми решил да изпълни неговата воля за неговия син, който чичо никога нямал да има, и ме кръстил мен с това име.

З.-Ясно... Духовни и генетични сантименти...

Б.-Аз разкрих себе си! Разкажете и Вие нещо за Вашето битие! Не сте длъжна, но ако искате! Голямата актриса на малките роли! Защо Ви няма близо 20 години никъде?

З.-Защото винаги, младежо съм била срещу статуквото! И преди и сега! „Сорок летъ тому назадь“ напуснах родния си дом, родния си град и отидох съвсем неизвестно момиче в София. Животът ми беше отровил отрано младостта, както и на теб! Започнах работа и кандидатствах в Театралната академия – тогава ВИТИЗ. Завърших го и получих назначение в един провинциален театър. Но имах неблагоразумието да се влюбя в един „неблагонадежден“ за системата мъж. Сключихме брак и оттогава започнаха проблемите ми - „отгоре“ нареждаха да получавам само малки роли... Като капак съпругът ми емигрира в чужбина и аз тотално бях дамгосана!

След много години митарстване из провицниални театри, един мой фен от някакъв централен комитет ми издейства място в софийски театър. Тогава почнаха да валят и поканите за киноснимки, но над мен тежеше старото проклятие - „винаги малки, незабележими роли!“

Б.-Но Вие не знаете ли, че точно в тях бяхте „голяма“! Направихте незабележимите героини много забележими! Аз съм свалил от Интернет почти всички Ваши филми и телевизионни театри! Зная ги наизуст! Това не трябва ли да Ви прави поне малко по-горда!?!

З.-Сигурно трябва, Борисе! Но не когато си една забравена пенсионерка с мизерна пенсия, която овациите отдавна не топлят, как да стане?! И да притопляш старата ми театрална манджа, има ли значение като няма смисъл! Ти си един от малцината, които са ме запомнили. И какво от това?

Б.-Как какво! Малко ли е? Че все пак има такива?!?

З.-Ами хем е много, хем е нищо! Много е за това, че все още има млади хора, които са следили и харесват историята на българския театър и кино! Нищо е за мен! Преди почти 20 години бях изхвърлена от театралната система, за „да дойде ново поколение“! Актьори и актриси, които не владеят правилен български език, но много добре си служат с мимиките и стават за клоуни.

(Звъни телефона на Борис.)

Б.-Ало... Да, господин главен редактор, слушам Ви. Какво? Кое не ви харесва в интервюто? А, грешки? Грешките не са мои, а са печатни, нали колегата го набираше! Аз не допускам печатни грешки! Ами сто пъти ви казах да намерите пари за хонорар на коректор, ама Вие... Добре, сега ще дойда!

(Влиза Олга с чаша кафе, докато Борис говори.)

О.-Звездичка! Ти ли си?!? Или се бъркам?

(Борис е шашнат като чува тази реплика на Олга, докато говори по телефона..)

З.-Да, аз съм! Ти май беше Олга, нали?

О.-Да, Звезде!

Б.-Ама... откъде се познавате?

О.-Ами тя е от нашия град!

Б.-Сериозно?!? Не ме карайте млад да получавам сърдечни удари... Трябва да отида до редакцията... Мога ли да се надявам пак да ви видя тук и да довършим разговора?

З.-Да, тук съм, свършете си работата, аз нямам планове. Тъкмо ще видя Олга. Не сме се виждали близо четиридесет години.