МОЕ ИНТЕРВЮ С ГОЛЯМАТА ПОЕТЕСА МАРГАРИТА ПЕТКОВА

Маргарита Петкова е една от най-известните съвременни български поетеси. Родена е в София, завършва българска филология във Великотърновския университет. Публикува стихове в столичния печат още като ученичка и името й нашумява още преди да излезе нейната първа стихосбирка „Дива къпина“ през 1983 година. Досега е издала 13 книги, автор е на текстове на над 200 песни и на няколко мюзикъла. Носител е на национални награди, между които „Димчо Дебелянов“, „Изворът на белоногата“ и „Златна амфора“. Съветът на европейската научна и културна общност удостоява Маргарита Петкова със значката „Златна книга“ за принос към развитието на българската култура. Тя е поет, преводач и публицист, а нейни произведения са превеждани на почти всички европейски езици. Автор е на текстовете на много поп хитове като „Иване, Иване“ и „Само за жени“ на Богдана Карадочева, „Болката отляво“ на Васил Найденов и „Балкански синдром“ на Тони Димитрова.

• Маргарита, как изглежда любовта през погледа на поетесата „на двайсет и на трийсет по две“, както пее Богдана Карадочева твоите стихове?
• Любовта и тогава, и сега за мен изглежда по абсолютно един и същи начин. Цял живот съм се влюбвала безумно, изпепеляващо, безпаметно и незаконно. Точно затова любовите ми са били истински, независимо колко време е продължавала всяка една от тях.Любовните ми връзки са продължавали от три дни до тридесет и три години, като и досега продължавам някои от тези връзки. Тук обаче дебело искам да подчертая, че с никой любовник не съм се разделила неприятно и винаги след края той ми остава просто приятел.
• Как така след толкова години не се намери „усмирителна риза“ за поетеса бунтарка като теб?
• Няма как да се намери, тъй като досега не са ми взели мярката за тази „риза“, а и няма да могат да ми я вземат. А иначе много пъти са пробвали – съпругите на любовниците ми, други завистливи хора, разни едновремешни тоталитарни институции, но никога не са успявали. Просто дори моята сянка е по-голяма от тях. Вижте, аз не се правя на някакъв героичен боец, просто съм си такава и побеждавам без да влагам неистови усилия. Какво правиш, когато едно пале се опитва да ти ръфне крачола – подритваш го и толкова! Няма нужда да правиш атомна бомба. Не давам на никого да ми се бърка в личния живот, но все пак съм добре възпитана и спазвам благоприличните норми на една нормална междучовешка етика.
• Болката отляво – кога и как се появява и може ли да се лекува?
• При мен тази болка отляво е перманентна, непрекъснато ме кълца. При мен сърдечното туптене непрекъснато излиза от ритъм, спира да бие, после пак почва - като в мелодраматичен филм. Но всъщност ако се замислиш – ако човек не носи непрекъснато болката отляво, ако тя изчезне, за какво му е този живот.
• Ти си автор на над 200 песни. Как предпочиташ да се роди една нова песен – да напишат музика върху твои стихове или ти да пишеш текста върху готово зададена музика?
• Предпочитам да си пиша стиховете, а след това композиторите, най-вече гениалният Стефан Димитров да направи страхотна музика върху тях. Стефан е наистина целунат от Бог, пише вълшебна музика. Във всеки един момент той е способен да извади от джоба си хит. Но е имало и случаи да правя текст върху готова музика. Точно така стана и с хита на Васко Найденов - „Болката отляво“. Позвъни ми по телефона Стефчо и ми каза, че е написал много готина музика и върху нея трябва да сглобя текст. Всичко стана по телефона, тананикаха ми, и понеже аз съм музикален инвалид, за ритъм ми пляскаха с ръце. Въпреки че стана голям хит, въпреки че музиката е прекрасна, аз не съм доволна от себе си в този текст на песента на Васко.
• Преди години в едно интервю ти възропта, че някакъв текстописец откраднал идеята от едно твое стихотворение и направил песента на Ивана „ Да полудеем тази нощ“. Не си ли потърси правата по съдебен път и оптимист ли си в борбата с интелектулното плагиатство?
• Текстописецът беше жена, която сигурно е била решила, че съм умряла или пък че съм световно неизвестна, та е решила да си позволи тази тъпа постъпка. В случая обаче певицата Ивана няма никкава вина, тя не е длъжна да познава из основи българската поезия, за да направи разследване и да види, че текстът просто е плагиатстван. А аз дори не споменах в интервюто си името на тази текстописка. Защо да я легитимирам, да й направя реклама? Не! Относно проблема с плагиатството не съм никакъв оптимист. В момента съществува закон за авторското право, но той така е направен, че ако започнеш да водиш съдебни дела, те толкова време ще се влачат, че може да се пенсионираш с тях. И в края на краищата дори да спечелиш дело, ще се окаже, че този, срещу когото го водиш, няма никакви пари да ти плати.
• Днес всеки втори българин пише стихове и издава стихосбирки, но едва всеки десети чете. Как се отнасяш към този бум на „поети“, които всъщност са стихоплетци?
• Поети стихоплети е имало винаги и винаги ще има. Те са в геометрична прогресия повече, отколкото са четящите. Преди 10 ноември обаче имаше някаква регулация, отсяваше се плявата. Сега, в пазарната икономика обаче, издателствата просто се имунизираха от естетически критерии и просто гледат да вземат парите на който и да е автор и да му издадат книга, независимо дали тази книга струва и има художествени достойнства.
• Не си ли се изкушавала от политиката, не са ли те канили в някоя партия?
• Да, канили са ме многократно, особено в първите години на демокрацията. Различни партии са се опитвали да се възползваш от името ми и да ме канят да ме включат в някаква листа. Но аз не съм се изкушавала да се занимавам с неща, които не са ми работа. Това обаче не означава, че съм аполитична. Винаги съм гласувала на избори и призовавам всеки мислещ човек да го прави, независимо за кого гласува. Апатията е най-лошото лекарство.
• Падала ли си на колене и имаш ли още сили да бъдеш мъжко момиче?
• На колене не падам никога, ще съм паднала, ако съм умряла. На този въпрос най-добрия отговор ще е да цитирам големия български поет Георги Джагаров:

Другарят ми завинаги мълчи

на мокрия цимент с ръце прострени.

Той предпочел да падне по очи,

отколкото да падне на колене.

Интервю на Константин Пашкулев