ИНТЕРЕСЕН РОДОВ МАТЕРИАЛ, НАПИСАН ОТ МЕН В "СТРУМА"

Първа по рода си кореняшка среща си спретнаха наследниците на бежанци от гръцкото село Мъклен в община Емонаил Папа, Серско. Двадесет наследници на починали отдавна български мъкленци от Гоце Делчев, Сандански, Габрово и Асеновград се събраха на богата трапеза край българската църква „Агиа Триада“, известна в миналото като „Свети Дух“ над гръцкото село. Идеята за безпрецедентната кореняшка сбирка е на известния ресторантьор от Гоце Делчев Иван Григоров и на брат му – Григор Григоров, който от десетилетия живее в Габрово. От години те издирват потомци на бежанци от Мъклен и откриват такива в Сандански и Асеновград. В Сандански откриват такива в рода на Кирил Пасков. Контактите между помоците продължава от много време, но чак през тази година идеята им да направят кореняшка среща в родното село на дедите им се осъществява. Организаторът Иван Григоров се погрижи за мястото на срещата – прекрасната природа в горичката на църквата „Агиа Триада“, а санданчанинът Кирил Пасков, който вече е на 75 години, заедно с родата си донесоха на трапезата две агнета, приготвени от синовете му Илия и Младен. Литрите разнообразни алкохолни и безалкохолни напитки – домашна неврокопска и санданска ракия, габровско червено вино и асеновградска анасонлийка, се лееха цял ден на трапезата. Потомците на мъкленските българи посетиха и църквата, която специално бе отворена за тях от гръцкия свещеник и поканиха на масата и случайно озовали се в храма гърци от Мъклен. Празничният ден се оказа незабравимо преживяване за бежанските наследници, които разказаха за спомените на техните предци.

Освен споделените спомени на родители, дядовци и баби, потомците на мъкленските бежанци се обединиха около идеята да търсят още наследници на земляци на техните деди в България и да организират ежегодна кореняшка среща. Реши се тя да бъде на празника на християнския светец Свети Илия, който и в България и в Гърция се чества на 20 юли.

Ето разказът от спомените на бабата и дядото на Иван Григоров за тяхната лична бежанска история:

През лятото на 1913 година, след края на Балканската война по предварителна уговорка с Гърция и Сърбия България е трябвало да получи „безспорната“ зона, състояща се от земите южно от линията Енос – Мидия и Македония, тоест земите, населени с българи.

По това време моите прадеди са живели все още в родното си село Мъклен. Занимавали са се основно със скотовъдство и земеделие. Притежавали са къща, ниви, лозя и над две хиляди овце. Селото било чисто българско – имало само две-три къщи с гръкомани.

След края на Балканската война трите държави не могат да се споразумеят при разпределението на завоюваните земи. Тъгова българският цар Фердинанд, предизвикан от Сърбия и Гърция, обявява Междусъюзническата война, което става през лятото на 1913 година. Сърбите насочват войните си на юг и завземат Вардарска Македония. Гърците се насочват към Беломорска Тракия и по реките Струма и Места.

Българското население от тези земи започва да се изселва в посока България още преди да бъдат заети от победителите. Много от тях емигрират и зад океана.

Преди да влезе гръцката войска в селото на дядо ми, той и семейството му натоварват на две мулета най-необходимото и поемат за България. След тях в селото влизат гръцките войски, оплячкосват го и го запалват. Такава е била съдбата и на други села. В оцелелите земи сега живеят гърци, дошли от вътрешността, а малкото тогава останали там българи са били принудени да носят гръцки имена и да говорят езика на южните ни съседи.

Нашите баба и дядо с 6 деца най-напред отсядат в едно село близо до българската граница, но след като и то щяло да попадне в гръцки ръце, бягат към село Лъжене, днес Велинградско. Там престояват за кратко и след като разбират, че град Неврокоп е освободен, се насочват към него с надеждата да се върнат в родното си село, което е на 30 километра от освободения град.

В Неврокоп ги настаняват в къща на избягали турци. С помощи от общината и работа по чуждите ниви, изкарали първата зима. През пролетта на 1914 година дядо ни го взели войник и е воювал до края на Първата световна война. В продължение на четири-пет години баба ни, благодарение на своята упоритост и пословично трудолюбие, се справя с много трудности. В този период загубва и две от децата си. Остават й живи само двама сина и две дъщери. Дядо се завръща от фронта жив и здрав. Вземат под наем църковни и училищни ниви и започват да работят много. Построяват собствена къща, която за времето си е била голяма и в която и до днес живеят някои от внуците им. Въпреки трудностите, които са преживели, те достигнаха до почтена възраст – баба ни до 92 години, а дядо ни – до 101.