9 ГЛАВА НА РОМАНА

9

На следващия ден нещата се обърнаха с главата надолу. И то в ущърб на Люба. След направените изследвания стана ясно, че тя е в четвъртия медец и е карала цветна бременност. Напразно обаче бъдещата майка чакаше обещаното посещение на бащата на детето й. Венелин обеща, че ще дойде я види и тя бе напълно сигурна в това. През целия ден той не се появи. Тя разбра, че той я бе излъгал. За толкова месеци, откакто бяха гаджета, това бе първата му лъжа. Тази лъжа я хвърли в душевен смут – интуитивно в нея се прокрадна съмнението, че това е началото на края на връзката им.

На следващия ден Люба бе изписана с болничен лист за една седмица. Тя бе попитала лекарите дали може да направи аборт, но те й заявиха категорично, че вече е доста късно за това и има голяма опасност да рискува своя живот, а и те не биха престъпили лекарския си дълг да направят това. Морева съзна, че животът й е отредил да стане майка. Какво обаче ще е бъдещето й с това дете, ако Венелин няма да иска да се оженят?!? Ами ако дори няма да иска да го признае! Какво ще стане с професионалната й кариера в социалистическа България, където на първо място за моралните устои и ценности. Тя ще бъде дамгосана, че е родила „копеле“ и това може да съсипе и нейния живот, и живота на бъдещото й дете.

Цяла седмица Люба си почиваше вкъщи по време на болничните. Това бе най-ужасната седмица в живота й – без работа, без никакви ангажименти. Слушаше радио, гледаше телевизия а телефона стоеше неотлъчно до нея. Нищо, което очакваше, не се случи. Но електронните медии дадоха някаква информация за българската делегация в Анкара, нито телефонът и донесе обаждане от любимия! На нея абсолютно й беше ясно, че делегацията, както и придружаващите я журналисти са се върнали, просто няма друг начин! Дори Тодор Живков не е оставал седмица в чужда държава, дори в Съветския съюз! Какво да говорим за някаква културна делегация, която дори отиде по неприятен и конфузен за страната ни повод в Турция. И щом никъде в медиите не се появи дори стандартна информация за събитието, повече от ясно бе, че това е фиаско за нашата културна политика. Но защо Венелин не й се обажда? Телефонът му вкъщи оставаше безмълвен, а тя не смееше да се обади на работния му телефон в тяхната редакция.

Единствената разтуха на бременната жена бе да си пуска грамофонни плочи. Наскоро си бе купила грамофон и веднъж даде четвърт от заплатата си да си купи по една плоча от всички български певци от книжарницата. Сега една песен на Лили Иванова й беше станала маниакално любима, защото текстът беше толкова валиден нейната лична ситуация: „Колко често стоя на балкона и поглеждам и чакам със дни. Или моля наум телефона – Позвъни, позвъни, позвъни!“. Но... телефонът нито звънеше, нито пък Венелин вдигаше...

Вечерта преди първи й работен ден Люба реши да позвъни на домашния телефон на колегата й Тодор, който бе в журналистическата група за Турция от вестник „Труд“, за което бе разбрала от Венелин. Когато отсреща слушалката бе вдигната и Тодор разбра кой се обажда, топлият му глас стана ледено-протоколен. Тя попита кога са се върнали, защото Венелин вече седмица нито вдига телефона, нито се обажда отнякъде. Тодор замълча за няколко секунди, които й се сториха смаразяващи. След това лаконично й съобщи, че всички колеги, заедно с делегацията, са се върнали още на втория ден, но Венелин не се е върнал с тях. След това веднага тръшна слушалката.

Люба бе поразена! На нея веднага й стана ясно, какво е направил Венелин – просто е емигрирал! В ретроспекция, като насън, в главата й се върнаха многото разговори, в които той е оплювал социалистическия режим, цензурата и отвращението му от цялата система. Донякъде тя споделяше неговите възгледи, но с много от тях не бе съгласна. Но сега?!? Какво ще стане с нея и бъдещото им дете!

На следващия ден Люба отиде на работа като пребита. И физически и психически. Не знаеше как да погледне колегите, които задължително вече са разбрали грозната новина за емиграцията на Венелин. А още повече как щеше да погледне шефовете си, особено партийния секретар на вестника, който по идеологическите въпроси бе неумолим и безкомпромисен. На Люба се очертаваше един предстоящ жесток период – в професионално отношение и особено в лично.

В редакционната стая всички колеги бяха на линия. Поздравиха я с фалшиви усмивки и лицемерно я запитаха за здравето. Очакваха планьорка с главния редактор и всички бяха в очакване да ги извикат, държейки в ръцете си тефтери и химикали. В стаята обаче влезе заместник-главния редактор и каза, че планьорката се отлага за след час. Всеки журналист седна зад пишещата си машина и си започна своята работа. Телефонът иззвъня и партийния секретар извика Люба в кабинета си. Бременната жена се разтрепера и с подкосени крака се отправи към главния цензор в медията.

Партийният секретар в прав текст и обясни, че началството е напълно наясно с нейното здравословно положение, знаят, че е бременна, като не е никаква тайна кой е бащата. Проблемът бил двоен за Люба, а и за авторитета на редакционната колегия. Първо, че тя е бременна без законен брак. Това според него е голямо отклонение от социалистическия морал и нравственост. Но това не било прецедент, срещали се, макар и рядко, такива случаи. Големият проблем е, че бащата Венелин е емигрирал и де факто вече е невъзвръщенец. Ръководството на вестника са осведомени, че в тази нейна напреднала бременност е невъзможен аборт. Партийното решение било едно – Люба ще роди, но детето на всяка цена трябва да бъде оставено в Майчин дом.

Бременната Люба се опита да възрази, но докато събираше сили и думи да репликира, припадна на дивана.