ПРЕДГОВОР НА ПИЕСАТА МИ "САМОТНИ ПОЛЕТА" ОТ ПЕТЪР ПАРАШКЕВОВ

                                            АКО СЕ СЪБУДИ ДИМИТЪР ДИМОВ

Константин Пашкулев битуваше досега в съзнанието ми като най-светъл спомен от годините ми в Югозападния университет “Неофит Рилски” – Благоевград. Бях си позволил да го ориентирам – по негова молба – (извън университетката програма) в явлението Димитър Димов. Работихме с него ентусиазирано, тъй като настъпилата след 1989 г. т. н. Промяна предлагаше на мене възможност да си позволя да надникна в творчеството на големия белетрист Димитър Димов иззад фасадата от идеологеми. Двамата се съсредоточихме върху автора, оставил до Втората световна война в българската белетристика “Поручик Бенц” и “Осъдени души”, а нашумял след онази война с двата варианта на тяхното продължение – романа “Тютюн”. Внимателно насочих тогавашния студент Пашкулев към онези механизми за т. н. следдеветосептемврийска манипулация с творците на писаното слово: разработихме низвергващата писателя статия на Пантелей Зарев и възхвалата на същия онзи писател от Вълко Червенков. Проучвахме доклада на Д. Димов, изнесен пред Съюза на българските писатели в защита на забравения сега “социалистически реализъм”. Получи се научно изследване, полезно и за него, и за мене.

*

А едва напоследък, далеч след онези наши литературоведчески терзания и извисявания, аз проумях истината за интереса на Пащкулев към “Тютюн”. Той си е изживявал тогава своя представа за Димитър Димовата творба – тъй като е виждал в нея апогей на българската белетристика по темата за упадъка, по темата за обявяваната до Промяната “упадъчна литература”. Очите ми се отвориха за онези “блудства” на Пашкулевата душевност, когато получих вариант от неговата драма “Самотни полета”, неговата “едноактна камерна пиеса” (по определението му). Получих я в електронен вариант и се радвам, че тя вече се появи в печатно издание. Радвам се, защото за втори път (след появата на пиесата) потвърждава блещукането на огънчето, което съм разгорил с моята работа по изграждането на Константин Пашкулев и като педагог, и като литератор – този път не каято литературовед, а като писател. Едноактната му камерна пиеса е всъщност собствена негова изповед за настоящето на неговата духовност като същество, оцеляло и оцеляващо в условията на т. н. наша демокрация – изповед без притворство, при това персонифицирана в образите на персонажи, чиито имена са заимствани от Д. Димовия “Тютюн” и сочат още тогавашния му интерес към образите на “упадъка”. Още по първата страница на неговата “пиеса” вниманието е ангажирано от Зара, която произнася слова, разкриващи собствените Пашкулеви упования в “новото време”. И още по първата страница е нейната/ неговата изповед генетичната обвързаност на Зáриния род – на рода на Пашкулевата Зара, всъщност на Пашкулев, с духовността на персонажите от “Тютюн” – появява се Борис (не Борис Морев на Д. Димов, а Борис на Пашкулев) и действото, предвидено този път като театрално, очертава козните на техния автор, раздвоен като всеки един от нас между представата си за Идеала и изпитанията, пред които е отново поставена онази представа. Дано всичко това предложено на читателската публика като драматургичен текст, се превърне и в театрална постановка – тогава читателят би се превъплътил в зрител и би преживял със средствата на другото изкуство емоциите, които, вярвам, пробужда настоящият печатан текст.

А как ли би изглеждал Димитър Димов, ако би могъл да види превъплъщенията, на които е подложил с творчеството си един свой почитател – почитател от Неврокоп, от “градò”, от онзи град, влязал в текста на романа “Тютюн” като първообраз, разгръщащ в своя пейзаж козните на “Никотиана”. И градът, който по Пашкулевата едноактна камерна пиеса е същият “непознат“ град и същевременно толкова познат”.

Петър ПАРАШКЕВОВ

доктор на филологическите науки