ФИНАЛНА ГЛАВА НА РОМАНА

                                                         16

Дойде юни на 1973 година. Месецът с най-важното и международно признато културно събитие в България – поредния фестивал за естрадна песен „Златният Орфей“. Това беше деветото издание на добилия голяма популярност в целия свят фестивал, който стана нещо като побратимен с титулярния италиански такъв, и номер едно за времето си - „Сан Ремо“

Очаквано, Люба бе представителят на вестника за отразяване на фестивала. Той отново протече в три вечери с гала вечер на лауреатите. Тук обаче стана скандал, който показа голямата битка между истинските композитори, автори на стихове и „правоимащите“ цензури, преобладаващи в журито. Не бе дадена първа награда на най-важния раздел от трите раздела на фестивала – конкурса за нови български песни. Избухна тих задкулисен бунт на творците, който обаче бързо бе потушен по най-лесния начин – финансов.

Бяха дадени две втори награди на конкурса за песен. Първата бе присъдена на автора на музиката и в същото изпълнение на Мария Нейкова за песента „Имам земя“, по текст на Стефан Банков. Талантливата певица която изпя култовата песен за филма „Козия рог“ не бе предмет на спора. Недоволството сред гилдията предизвика другата втора награда, както и третата. Едната бе на композитора Атанас Бояджиев за „Романтична песен“ в изпълнение на Доника Венкова, а третата бе за Найден Андреев за „Балада“ в изпълнение на Йорданка Христова. Бунтът сред интелектуалците бе срещу това, че автор на текстовете и на двете песни е сервилният партиен поет Кръстю Станишев.

За да си измие очите пред света, пред когото трябваше да се представи, че във фестивала няма никаква идеологическа нотка, цензурното жури даде голямата награда за изпълнител на Лена Ериксон от Швеция. Първа награда по презумпция обаче бе дадена на София Ротару от Съветския съюз. Бяха дадени по две втори награди – на Айла Айган от Турция и на Миро Унгар от Югославия. Още две трети награди бяха присъдени – на Доника Венкова от България и на Мари Кристи от Люксембург.

Първа награда за изпълнение на българска песен бе дадена на Алисон Маккалум от Австралия, втора награда на Оскар Харис от Суринам, а трета награда на Юдит Суч от Унгария. Като капак бяха дадени и две „специални“ награди – на Глория Симонети от Чили и на Хелена Вондрачкова от Съветския съюз. От това издание на фестивала тръгна вицът, разказван под сурдинка, че наградите на „Златният Орфей“ са повече от участниците.

Люба бе много щастлива, защото успешно отрази всичките фестивални вечери. Направи поръчано от редакцията интервю със спечелилата първа награда на международния конкурс за изпълнители София Ротару. Окуражена от професионалния си успех, талантливата журналистка прояви самоинициатива и направи и интервю с директора на фестивала Генко Генов. От редакцията обаче я смъмриха и казаха, че интервю с този човек няма да бъде пуснато във вестника. Люба бе ужасно много озадачена, обезкуражена и раздразнена. Интуитивно журналистката усети, че главният фактор на фестивала – директорът, който прави всичко за неговата организация, нещо е сгазил лука и то сериозно... Мрачни предчувствия за Генко Генов минаха през главата й...

Разочарованата журналистка реши да пропусне коктейла, който бе даден след гала вечерта на лауреатите на фестивала. Беше й много неглиже душевно. Тя остана в хотелската си стая, полегна отегчена, когато телефонът иззвъня.

• Другарко Морева, - обаждаха се от рецепцията – един господин иска да Ви види.
• Какъв господин?!? - Люба изтръпна. Кой и какъв е той и защо от рецепцията не казаха - „другар“! - Представи ли се?
• Каза, че е немец, но не се представи, искал да бъде изненада.
• Слизам след малко, нека почака. - отвърна слисаната Люба, затвори слушалката и се затича към огледалото да си поправи прическата, грима и червилото.

Докато се оправяше, десетината минути, в които се забави, й се сториха цял век! През главата на Люба преминаха стотици мисли и предположения. Това е Щефан, няма съмнение. Но защо досега не й написа нито едно писмо като отговор? По какъв повод е дошъл в България? Откъде е узнал и как я е намерил на фестивала в Слънчев бряг? Но защо момичето на рецепцията каза, че я чака един немски господин, а не другар? В Германската демократична република обръщението, както навсякъде в социалистическите републики, бе genosse.

Люба излезе от стаята и в асансьора бе направо в прединфарктно състояние. Думите от главата й изчезнаха и тя нямаше представа какво ще отрони устата й. Когато излезе от асансьора и се огледа във фоайето на рецепцията, дъхът й спря – от един фотьойл стана и я погледна приветливо... не Щефан, а Ханс.

• Здравей, Люба! Не се ли радваш, че ме виждаш? - радушно я попита Ханс.
• Моля те, изведи ме от хотела! - едва въздържайки се да не заеква отвърна тя.

Ханс я погледна изненадано, но веднага й подаде ръка и те излязоха пред хотела.

• Умолявам те, намери веднага едно близко заведение! - почти изплака сащината журналистка.

Ханс я хвана под ръка, тръгнаха напосоки, всички барчета бяха пълни, но след две преки намериха едно полупразна кафетерия.

• Какво ти стана, Люба, защо реагира така? Да не би да ти стана неприятно, като ме видя? -озадачено попита немецът. - Да, не сме се виждали три години, но аз не съм те обидил при последната ни среща, поне така си мисля.
• О, не, Ханс. Просто не можах да приема изненадата! А тя беше огромна! Появата ти бе уникален сюрприз, за който не бях подготвена психически.
• Разбирам те! Не сме се виждали три години. Помислих си, че си ме забравила.
• Как може да си помислиш такова нещо! - с треперещ глас отговори Люба. - Моля те, веднага ми поръчай... какво ще пием?
• Предлагам да пием ракия. Харесвам вашата българска ракия повече от руската водка.
• Добре, но веднага поръчай, на мене двойна, искам да се съвзема. - Люба съзна, че кръвта вода не става. Тя все повече и повече се доближаваше до порока на чичо си Борис, който след победата на социалистическата революция обсеби и баща й Павел.
• От какво да се съвземеш? Да не ти подействах като леден душ, който не желаеш? - шеговито попита Ханс.
• Не говори така! Ти сякаш дойде от приказките! Няма защо да ти обяснявам, че се влюбих в теб преди три години. Ти беше главният герой в приказните ми сънища цели три мъчителни години! В края на краищата се върнах на реалните си позиции на социалистически реалист и се отказах да вярвам в илюзорни идилии.
• Но ето, че се случи! Приказките понякога се превръщат в реалност.
• Метаморфоза, която сега се случва с мен! Толкова красива реалност, че чак изглежда приказно нереална!

Келнерът донесе три ракии с безалкохолната българска напитка „Етър“, тъй като „Кока-кола“ и „Швепс“ имало само в малкото първокласни заведения в Слънчев бряг. Ханс вдигна наздравица за срещата им, после я попита как е протекъл живота й през трите години, когато не са се виждали. Люба му разказа неохотно, но подробно за всичките си лични неуспехи с Венелин и оставеното им дете, като бързо и машинално отбеляза професионалните си „постижения“.

• Това се случи с мен. Разкажи сега за твоя живот през тези години, макар че като кавалер би трябвало да бъдеш пръв в разказа, а освен това си и гост в България! - закачливо каза Люба.
• Моят живот през този период е почти аналогичен на твоя, бих го определил като почти огледален. - Ханс отпи голяма глътка ракия и продължи. - Влюбихме се с една колежка от друг вестник. Пак в обстоятелствата като твоите – на мероприятие, на което правихме репортаж. Живяхме като гаджета почти две години и решихме да се оженим. Беше много хубаво, сватбата ни стана страхотна! Живяхме в разбирателство, тя забременя. Чувствах се много щастлив и с нетърпение очаквах детето си.

Ханс се намръщи и замълча. И той, както в началото Люба, си поръча двойна ракия, а в очите му се появиха сълзи.

• Какво стана после? - напрегнато го попита Люба.
• В деня, в който трябваше да ражда, аз бях в болницата. Чаках с нетърпение щастливия миг. В момента, когато вратата на чакалнята се отвори и аз очаквах думите на болничния говорител какъв е полът на детето, той с прискърбие обяви: „Жена Ви почина при раждането! Съжаляваме, съболезнования от целия лекарски екип!“

Ханс изпи първата ракия почти на екс. Настъпи тъжно мълчание. Люба едва се осмели да попита:

• Много тъжно, Ханс!... А какво стана с детето?
• Роди се живо и здраво. Момче. Оказало се, че жена ми е имала нещо рядко... не знам как се нарича на медицински език, но означава, че не може кръвта да се съсири и починала от това.
• А детето къде е сега?
• Поради моята „пътуваща“ професия, каквато е и твоята, се разбрахме с родителите на покойната ми съпруга, да го отглеждат те. Разбира се, че всеки път, когато съм в Западен Берлин, отивам да го видя.

Мозъкът на Люба започна да произвежда карминални аналогии. Почти всичко, което се е случило за три години с нея, се е случило и с Ханс – при нея е имало мъж, който е избягал в чужбина, дете, което не може да има. При него – жена, която е отишла при Всевишния, и дете, което също не е при него.

• Да прекъснем този разговор в личен план. Изглежда че той е наистина огледално трагичен и за двама ни. - печално произнесе Люба. - Как е твоят приятел Щефан, който дойде в източноберлинския хотел да ми предаде, че си в командировка?
• Люба, без да искаш пак подхвана неприятна тема.

Ханс беше свършил цигарите си, Люба също, а в кафетерията не предлагаха такива. Като истински кавалер той се извини и отиде да купи и за двамата отнякъде наоколо. Докато той се луташе в съседните улици за папироси, през главата на Люба минаха светкавично много мисли. Дали Щефан не беше се похвалил, че е спал с нея!... Каквото и да е!... Нещастницата в личния си живот все пак има право на избор! Тя чакаше Ханс – появи се Щефан, който въпреки че не беше физически привлекателен, бе душевно красив. В една прекрасна нощ в Източен Берлин Щефан просто замести бленувания дотогава само Ханс. Дали обаче той сега я желае, ако е разбрал за кратката й връзка с неговия приятел? Някакво шесто чувство обаче й подсказваше, че той наистина я желае, иначе нямаше да си направи труда да я потърси.

Ханс се върна с цигари и предложи да си поръчат още по едно питие. Леко опиянената Люба веднага се съгласи.

• Докъде бяхме стигнали с разговора? - разсеяно и леко изнервен от търсене на магазин за цигари, попита Ханс.
• Попитах за твоя приятел Щефан, който дойде да ми каже, че е невъзможно да дойдеш да се видим в Източен Берлин. - с привидно самообладание попита Люба.
• Ох, трудно ми се говори за него! Беше ми като брат!

„Край! Той знае всичко! Ханс е разбрал от него и го е зачеркнал като приятел! Да става, каквото ще!“ - като светкавица мина това прозрение през главата на нещастната жена.

• Разбирам, скарали сте се... И сигурно причината съм аз. - тъжно промълви тя.
• Глупости! Никога не сме се скарвали с него, но предпочитам да се бяхме скарали и да продължавахме да се караме, но да го има!
• Какво?!? - Люба сякаш получи астматичен пристъп, толкова много се задави в гърдите.
• Щефан загина. При автомобилна катастрофа.

Люба онемя. Сили не й останаха да приема една след друга драгични новини. В главата й отново се появи отдавна роденото й чувство за обреченост. Не само на рода Мореви, но и на всички, които се докоснат до него. А дали обречеността се свързва с хората, които де докоснат до този род, а не до фирмата на чичо й „Никотиана“? Неразгадаема енигма.

• Как е станало това? - почи прошепна Люба.
• Няма много изнесени факти. Вашата социалистическа цензура си знае работата. Но се говореше, че катастрофата е била нагласена от ЩАЗИ. Нарочили са го, че е агент на Германската федерална република. - Ханс въздъхна дълбоко и замълча. - Не е ли време да си тръгваме? Сервитьорът почна да ни гледа с бялото на окото си.
  Немецът плати сметката, въпреки протестите на Люба, че той е гост в България и тя е в задължението си. След известно колебание, тя предложи да се разходят край морския бряг.

Последва една вълшебна нощна приказка от целувки, гарнирани с шума на морските вълни. Те сякаш усещаха вълнението в душите на Люба и Ханс и се надпреварваха да бъдаг по-шумни. След час любовна игра под акомпанимента на морето, двамата се усамотиха с стаята на Люба и направиха втория епизод на отдавна чаканата и от двамата любовна сага.

На другата сутрин, която за двамата се оказа почти обяд, Ханс събуди Люба с кафе. Изморената от много любов жена, не чувствала се така от толкова много време, се събуди изтомена. Целуна мъжа, облече се и седнаха на масата в стаята.

• Ханс, аз съм готова да се омъжа за теб! От три години, откогато се запознахме, ти си мъжът на мечтите ми! Моля те, спаси ме от това ежедневие, от социалистическата безсъдържателност на дните ми! Искам те! Искам да прекараме остатъка на живота си заедно! Искам да бъдем щастливи, както бяхме тази нощ! Искам да имаме деца!
• Да, Люба, и на мен ми беше страхотно през тази нощ! Но трябва да охладя страстите ти с един студен душ. Снощи забравих да ти кажа, че аз спечелих конкурс и отивам кореспондент за Германската федерална република в САЩ! На Запад кариерното развитие е на първо място, не зная дали и при вас е така. Но аз трябва да замина следващия месец. Обичам те наистина, страхотна жена си, но ако искаш да имаме общо бъдеще, потърси решението в емиграция. Когато излезеш в свободния свят, можем да бъдем заедно.

Погледът на Люба стана като на Мария – първата жена на чичо й Борис. В главата й всичко се обърна с главата надолу. В този момент тази част на тялото й спря да работи. Тя просто усещаше жестоки душевни спазми и никакъв мехлем не бе в състояние да ги успокои.

Люба изпрати Ханс до спирката на автобуса за Бургас. След последна целувка преди неговото качване, тя се почувства зле и отде до най-близката аптека.

След два часа камериерката на хотела безполезно е опитваше да отвори вратата на стаята на Люба за да я почисти, защото журналистката беше трябвало да я напусне. Отвътре обаче ключът седеше. Камериерката викна на помощ помощния персонал на хотела, които успяха да отворят вратата, като почти я изкрътиха.

Всички от персонала намериха Люба безжизнена в леглото, като на масичката до него видяха много празни опаковки от хапчета.

Последната Морева бе отишла на оня свят при обречения си род по свое желание. Избра края на живота си такъв, какъвто бе изборът и на нейната леля Ирина, която макар да не беше от нейния род, имаше същата нейна съдба – фиаско във всички лични връзки. Последната издънка на Моревия род си отиде огорчена и от любовта и от социалистическата система, срещу която бяха нейните чичо и леля и която уби баща й и майка й.