ПОСЛЕДНА 15 ГЛАВА НА ПОВЕСТТА "СЛЕД ТЮТЮНА" - ЕПИЛОГ

15

Барът на хотела ехтеше от музика. Звучаха песни на всички български, социалистически и западни певци, участвали в завършилото издание на международния фестивал за естрадна песен „Златният Орфей“. Българското радио беше подсигурило предварително записи на почти всички участници без малката Анита Хегерланд. Беше късен следобед. Повечето журналисти от централните и местни медии не бяха мърдали от фотьойлите си, като мястото на чашите със сутрешното кафе отдавна бяха изместили стъклени чаши с алкохол – българска „Винпромова“ ракия, руска „Столичная“ водка и коняк „Плиска“. Всички разреждаха алкохола с „Кока-кола“, безалкохолно питие, което почти липсваше в обикновената търговска мрежа магазини.

Изведнъж серията от музикални песни спря за новините по радиото. Говорителят започна централната емисия с информацията за приключването на поредното издание на международния фестивал „Златният Орфей“ и със съобщаване на имената на лауреатите и песните.

По време на радиоемисията, когато се съобщаваха резултатите от конкурсната програма на фестивала, в бара влезе Боян Трайков. Това бе кореспондентът на Българската телевизия в Париж. Именно той бе придружавал директора на фестивала Генко Генов, когато той имал среща с Жозефин Бейкър на парижкото летище „Орли“, за да уговори участието й на шестото фестивално издание. Благодарение на ходатайството на Генов паржикият кореспондент на Българската телевизия направи интервю със световната звезда, което бе излъчено като анонс преди рецитала на „Златния Орфей“ в единствения тогава български телевизионен канал.

Боян Трайков знаеше предварително за информацията, която радиоговорителят ще съобщи в емисията и влезе като звезда, сякаш той самият беше Жозефин Бейкър. Плеадата журналисти притихна, не от завист, злоба, а от страхопочитание. Малцина бяха богопомазаните журналисти, които можеха да бъдат кореспонденти в чужбина. Да не говорим в капиталистическа страна! От специално подредена маса скочи директорът на хотела и раболепно покани Боян Трайков на трапезата, на която седеше почти цялото партийно ръководство на Бургас.

Люба Морева и Ханс Милер също не бяха станали от масата цял ден ии също като колегите си бяха сменили порцелановите кафени чаши със стъклени. Люба пиеше руска водка, а Ханс – френския коняк „Курвоазие“. В очите на Люба се получи тъмен блясък, който бе типичен за чичо й – Борис Морев.

• Това е цялата тъжна история за фамилията Мореви, към която е принадлежала и любимата на Вашия баща - Ирина... - бавно произнесе Люба. - Жива съм само аз.
• Историята е покъртителна! - втренчил поглед в Люба, отвърна Ханс. - Бях чел за социалистическата система в нашите медии, все си мислех, че пропагандата ни доста е преувеличила картината, но се оказа, че съм се заблуждавал!
• Всмисъл?
• Оказва се, че не само не преувеличават, но дават само малка част от страшната социалистическа картина на живота на обикновените българи, която Вие ми разкрихте!
• Е, вече не е така. - неуверено каза Люба. След историческия Априлски пленум, на който бе отречен култа към личността на другаря Сталин и на другаря Червенков, нещата тръгнаха в по-добра посока. Доказателство за това е дори този фестивал. Виждате, че участваха толкова певци от западния свят. Това не би било възможно преди 1956 година!
• Люба, Вашата нечовешка тоталитарна система си е същата, само малко са ви отпуснали въжетата. Ами замислете се по отношение на идеологемите – във вашата фразеология съществуват понятията - „социалистически лагер“ и „западен свят“. Замисляли ли сте се върху прякото лексикално значение на тези понятия? Ние сме „свят“ - светът е космополитен, свободен, дори хаотичен в добрия смисъл на думата. А вие сте в „лагер“ - това е затворено общество, в каквото събират и ограничават учениците на почивка. Само че вашата „почивка“ не е като на учениците – сезонна и хич не е почивка. Забелязвам една интересна българска дума за човек, който е умрял – вие казвате „починал“. При вашия режим всеки един умрял човек е „починал“ - просто наистина си е починал от живота, който му е наложен от режима ви.
• Не е така! След Априлския пленум родителите ми бяха реабилитирани. Бе признато, че те са жертва на култа към личността. Затова на мен ми бе предложена възможността да кандидатствам в една от трите специалности в Софийския университет, за които не могат да влязат обикновени българи, а само такива с доказано комунистическо потекло и съответни протекции – право, външна търговия и журналистика. Аз избрах журналистиката. Разбира се на приемните изпити се представих с отлична оценка. Но властта ми направи жест – отвори ми вратите към „специалните“ специалности в университета.
• Да, разбирам... Добре, за смъртта на майка Ви уликите са недоказуеми и покрити. Но какво показват партийните проверки за смъртта на баща Ви?
• От новото ръководство на вътрешното министерство са намерили доноси, които го „уличават“ като агент на „народния престъпник“ Трайчо Костов. Работил е за него. Интересно, че тези „документи“ за писани доста по-късно, по време на процеса срещу Костов, когато баща ми вече е бил „починал“.
• Това е за „протокола“. Баща Ви е бил убит в Москва заради партриотичните му констатации относно ограбващата роля на Съюзната контролна комисия. Тогава не са мислели за мотиви. Но по-късно се наложило да бъдат изготвени необходими „документи“, обосноваващи предходните обстоятелства. И просто са „прикачили“ дейността на Павел Морев към „шпионажа“ на Трайчо Костов.
• Може би... Не знам... Откъде имате такава информация и мога ли да бъда сигурна в нея? - замислено попита Люба.
• Да, можете да бъдете сигурна! Нашата информация е много точна, но не е задължително да Ви убежданам в това, ако все още имате вяра в правата политическа линия на БКП.
• Вече не знам на кого и на какво да имам вяра! - проточено и с глух глас каза Лила.
• Известно ли Ви е продължението на процеса за Трайчо Костов? - внезпно попита Милер.
• Не, нашите медии нямат никаква представа за неща, които не са централно докладвани от висши органи.
• Да, до но нашите тайни служби стига всякаква информация, която нас – свободните немски журналисти, не ни притеснява да публикуваме. А ние отдавна публикувахме факти около скалъпения процес срещу Трайчо Костов.
• Имате подробности?!? Всъщност аз не знам нищо, този процес е покрит дори след Априлския пленум. - Люба затрепера, въобрази си, че има аритмия, но се съвзе.
• Да. Заместник-председателят на Министерския съвет Трайчо Костов осъществява изключително трудни преговори на България към Съветския съюз относно българските задължения към Германия. Костов праща телеграма до Москва, с която удевомява, че България е готова да прати 9 милиона задължения долара към Германия при условие, че съветските предприятия изплатят задължениеята си към кредиорите в България.„
• Като ми казвате тези неща, май Ви разбирам, че това било началото на края на другаря Трайчо Костов... - трудно произнесе Люба.
• Точно така. Костов е дал указание към сумата от 9 милиона да се приспаднат вече платените суми към съветското правителство. Българската платежоспособност е била крайно ограничена и по Съглашението за примирие България е изразходвала 150 милиона долара, които по тогавашния курс 300 лева за долар, се равнявали на 45 милиарда лева.
• Не разбирам от цифри. Говорете нормално, като журналист. - припряно каза Люба.
• Колежке, проблемът на Трайчокостовото известие е, че достига до НКВД. Той констатира, че издръжката на на пребиваващите в България окупационни съветски войски е струвала на страната колкото целия годишен бюджет. Трайчо Костов имал „наглостта“ да поиска СССР да заплти дължимите средства по българо-съветското салдо от 1940 година. Това условие, което той поставил, вбесило съветските управници. С това свое своеволие Костов подписва своята политическа, както и по-късно смъртна присъда. Това е нашата информация за истинската причина за детронирането и екзекуцията на Трайчо Костов. Всичко останало – във вашата пропаганда е измилица и добре скалъпена история.
• Мислите ли го наистина? Кой може да се сети и скалъпи толкова добра история, която му приписваха?!? - недоумяваше Люба.
• Е, Люба, защо не вярвате в потенциала на вашата партия, на вашия „интелектуален“ потенциал, на вашите писатели и сценалисти!
• Какво искате да кажеге...? - заекна българската журналистка.
• Колежке, искам да кажа съвсем нормални неща. Ако вашата социалистическа система е затворена, нашата не е. Ако вие не получавате нашите – „вражески капиталистически“ филми за Джеймс Бонд, ние получихме вашия сериал „На всеки километър“. И много обстойно го гледахме, проучихме, анализирахме. И много се смяхме!
• Защо? - глуповато попита Люба.
• Може ли да мина на ти?
• Разбира се!
• Виж какво Люба от няколкодневното си посещение в България разбирам, че вашата пропаганда е отделила много пари. За културна реклама на комунистическата си форма пред света. Това са пари за вашия фестивал, плащат ви пари за отразяването, добре. Но изглежда нямате пари за нещо много по-важно – хората, които да правят представителни стратегии. Такива хора на Запад са заплатени много. Те дават насоките.
• Къде Ви е критиката?
• Ами точно по отношение на сериала, който всички в Западна Германия гледахме - „На всеки километър“. Излели сте толкова пари по заснемането, снимали сцени сте в толкова европейски страни...
• И защо критикувате най-успешния ни сериал? Той се превърна в буквара на кинокомунизма за всички, дори за най-малките деца! - Люба се замисли и се усмихна, сети се, че бе правила интервю с един от главните герои на филма– Велински, актьорът Георги Черкелов, който сподели, че децата по улците го замервали с камъни, защото ролята му била на най-големия враг на народа.
• Нищо не разбирате! При вас няма интелектуален продукт! Толкова смешно-сладникав сценарий като „На всеки километър“ може да напише всеки булеварден писател на Мюнхен или Бон. Но този сценарий няма да бъде удостоен със създаване на филм. Просто защото сценарий като на вашия култов сериал може само да предизвика добронамерен смях в очите на западната публика. Смях, примесен със съжаление.
• Съжаление за кого? - объркана в мислите си попита Люба.
• За вас – редовите социалистически зрители, които взривявахте емоциите си при всяка серия, сякаш българският национален отбор по футбол печели световното първенство.

Люба изпадна в момент на дълбок размисъл.

• Сценаристите на филма, безспорно добри имена във вашата литература, са получили една сериозна идеологическа поръчка, но не са се справили никак. Копирали са, по-точно са се опитали да копират, но неуспешно, модела на сценариите на филмите за Агент 007 – Джеймс Бонд. Гледали ли сте някой от филмите за този английски агент на „Сикрет сървиз“?
• Не, такива филми за нашата публика са абсурд!
• Вярно... При вас се излъчва съветският еквивалент - „17 мига от пролетта“.
• Да. От съветското посолство ми обещаха съдействие да направя интервю с главния артист на филма Вячеслав Тихонов.

Люба се унесе замечтано за този бъдещ неин журналистически продукт, но само за минута. В главата й изведнъж пробслесна отдавна глождеща я мисъл. Как ли живеят в западния свят?!? Знаеше за колега от Българското радио, който бил изпратен в командировка в Италия и не се завърнал. Той бе заклеймен на закрито заседание на Съюза на българските журналисти. Друг неин колега от вестник „Работническо дело“ бе в командировка в ГФР да отрази участието на български отбор по борба в европейско състезание. Люба имаше интимна връзка с него. След завръщането си, той почти месец бе като неадекватен. Тя си помисли, че в ГФР е бил тормозен или че е намерил там някаква нова любовна връзка. Тя бе много притеснена, но след месец той пожела да се видят. Бе придобил нормалната си физиономия на лицето, но усмивката му бе някак изкуствена. Тя го попита защо е бил в това състояние, след като се върна от ГФР, притеснявали ли са го там западняците. Той отвърна: „Люба, преди да отида в командировка, подписах декларация, че няма нищо да разказвам за това, което ще видя там. Но само на теб ще споделя – там видях живот в свят, който може да се сравни с красотата от приказките на „1001 нощ“!“

Много нощи Люба разсъждаваше върху това признание на колегата си, неин любовник, той не поиска да каже нищо повече за командировката си в ГФР. Естествено, той бе сигурен, че тя нямаше да го издаде пред службите на Държавна сигурност, но не пожела да говори повече. Оттогава в съзнанието на Люба се загнезди една странна, блудкава, но натрапчива мисъл – защо социалистическата пропаганда сатанизира западния свят?!? Не е ли животът там свободен и добър за хората?!? Защо колегата й от Българското радио не се завърна от командировката си в Италия?!? Въпроси, които интуитивното й подсъзнание не искаше да изтрие, а непрекъснато й ги връщаше.

Сега, след многочасовия разговор днес с Ханс Милер, Люба усети някаква внезапно случила се коренна промяна в съзнанието си. Може би тя бе натрупвана подсъзнателно досега, но появата й стана изведнъж.

• Може ли да поговорим малко и като колеги журналисти на професионална тема? - боязливо попита Люба.
• Естествено, - засмя се Ханс – аз нямам проблем, стига Вие да нямате.
• Как стои при вас проблемът с цензурата? Колко се месят в работата ви и жестоки ли са, ако установят драсично отклонение в журналистическите материали от спуснатите директиви?
• Мила Люба, - снизходително се усмихна Милер, - при нас такова понятие като цензура не съществува още от падането на Хитлер! Ние изградихме свободна демократична страна по модерен образец. Никой не може да ми наложи какво и как да го напиша.
• И при вас всичко е съвсем свободно? И изразяването на всякакво мнение?!? - не можеше да проумее Люба.
• Абсолютно, но нямам нито време, нито намерение да Ви убеждавам в това. Аз не съм политически агитатор от Запада за пропаганда сред социалистическия лагер. Ако искате да разберете истината за живота в капиталистическия свят, слушайте българските емиси на радията „Би Би Си“ и „Свободна Европа“, но доколкото знам, вашите служби ги заглушават.
• Ах, как искам да работя при вас – в ГФР! - въздъхна замечтано младият кадър на вестник „Труд“.
• При нас всеки кадърен човек може да работи. Но ние си имаме достатъчно подготвени кадри и непрекъснато завършват нови и нови млади надежди. Какво можете да работите Вие при нас? Журналистка?!? Вярно, владеете перфектно немски език, но това не е достатъчно... Люба, във факултета по журналистика Вие за няколко години основно сте изучавали история на социалистическата журналистика, история на БКП, политикономията на Маркс и научен комунизъм. Вие като мислене, стил и маниер сте моделирана за работа в тоталитарни медии, където властва цензура. Ще Ви трябват години, за да отърсите от този си стил, а дали ще можете да се адаптирате и уравнение с много неизвестни.

Люба замълча и се позамисли. Ханс бе безумно прав. Тя бе изградена в правилата на един жестоко праволинеен стереотип, от който не можеше да избяга. Младата жена и цялото нейно поколение, както вероятно и много поколения след нейното, са жертва на един жестока и затворена политическа система, равнозначна в каноничността си на религиозна.

Ханс повика сервитьорката и плати сметката. Люба забеляза презрителното и комично присвиване на очите и устните като видя тоталната цифра на поръчката и разбра – за немският й колега тази сума бе комично малка. „Може би той ни завижда за „народните“ цени!“ - типично по социалистически й мина през главата. Но тя не знаеше и не посмя да попита какви са заплатите във ФРГ.

• Ще трябва да тръгвам. Багажът ми е приготвен, но докато намеря такси за Бургас... Страхувам се да не изпусна влака, полетът ми със самолета от София за моята страна е утре по обяд. - Ханс стана и учтиво взе ръката й, която почтително целуна.
• Ще се видим ли ли... някога? - тихо промълви Люба, която не знаеше, че същият въпрос пред 26 години Ирина бе задала на баща й в края на последната им среща.
• С удоволствие, ако някога успеете да дойдете в ГФР – ето ви адреса ми и личния и служебен телефон. Много Ви благодаря за ценната лична и човешка история, която ми разказахте! Бях си поставил като една от най-важните цели в живота си – да разбера какво е станало с близките на хората на Ирина, заради която баща ми е дал живота си. Довиждане! Желая Ви щастие във всичко!
• Благодаря Ви и аз! Никой друг досега не се е интересувал и на никого не съм разказвала тази трагична история на моето семейство!

Ханс Милер направи лек поклон и бавно напусна бара.