НЕКАЗАНОТО ЗА ЕМИЛ - 1,2, 3 ГЛАВА

I

През лятото на 1976 бях на 10 години. Никога дотогава не бях изживявал удоволствието да чуя концерт на живо. Живеех с предаванията по телевизията. В един момент от моето горещо лято аз забелязах афиш за концерт на Емил Димитров. Как и какво ли не оревах на родителите си да отидем! Но и баща ми, и майка ми ходеха на работа до късно. Взе се компромисно решение от баща ми - „Давам му 2 лева за билет, ама да се оправя сам!“

Концертът бе в Лятното кино. Влязох след меле от хора на входа! Разпоредителите едва удържаха да скъсат билетите на влизащите! Щяха да ме смачкат! Но... упорито влязох и си намерих едно място на последните редове, /тогава в Лятното кино нямаше обозначени места – просто пейки./ Киното почти почти пълно и концертът започна. И тогава настана екстаз – Емил се появи в брилянтно сако с риза – тип „жабо“. Самото му облекло взриви публиката. Тя още повече се взриви, когато от страничната стена започнаха да се спускат гратисчиите – хората без билети.

II

През 1985 година бях войник в София. Но бях изпратен от гоцеделчевския полк в т.н. „работна група“ в Заводостроителния комбинат „Кремиковци“, където работех в цех за окачени тавани. Имах страхотни предимства: осемчасов работен ден, а капитанът на ротата, емблема за корупция, не се интересуваше дали след работното време сме в общежитието. Така си взех квартира в центъра на София – площад „Македония“ , започнах всяка вечер да ходя на театър, изгледах 106 постановки за година и половина и оттам тръгнаха запознанствата ми с видните театрални и музикални звезди. С най-големия светски хроникьор Евгени Минчев се запознахме през лятото на 1986 година в най-реномираното заведение за бохеми - „Кристал“. Още тогава той ме впечатли с невероятния си финес, /макар тогава все още да работеше като ватман/, с интелект и познаване на цялата съвременна българска музикална история, с уникалното си чувство за хумор и непознавана дотогава /и непозволявана/ ирония. На едно случайно кафе с Евгени, се запознах с най-голямата фигура, създала и крепяла Емил Димитров – текстописецът му и дългогодишен мениджър Васил Андреев!

III

През декември 1987 година вече бях втори курс студент в ЮЗУ „Неофит Рилски“ - Благоевград. Единственият нощен бар по това тоталитарно време бе в най-реномираният хотел „Ален мак“, който правеше нощни програми. За декември в нея бе обявен Емил Димитров. С една колежка си взехме куверти и се настанихме на едно сепаре за двама. В началото на програмата бе Васил Андреев, който нахъса публиката страхотно със свои импровизации. Емил излезе доста късно. В програмата си имаше само 5-6 песни, но интересно бе, че за нощен бар бе избрал да пее много популярно тогава сръбски песни, като „Луда ли си скитнице, че остана с мене...“ Акомпанираше му жив оркестър от Благоевград и успехът на Емил бе много голям.

На другия ден вечерта бях излязъл за питие, срещнах един приятел, бургазлия, танцьор в Благоевградския ансамбъл. „Отивам да видя Емил Димитров, ела да те запозная, ако искаш.“ Веднага се подчиних! Отидохме в ресторанта на „Ален мак“, Емил пиеше водка, /а целта на Илия било да му потърси пари назаем, което после разбрах, и Емил му даде/. Запознахме се, Емил ме попита, /докато вечеряше сирене по шопски/, кои песни ми харесват от последния му албум „Акордеон“. Отговорих му - „Само морето“ и „Ти не ме разбра“. Доста се замисли и тръгна за участието си в нощния бар.

На следващите дни няколко пъти пихме кафе в дневното барче на „Ален мак“, а до него плътно бе благоевградската атрактивна дама – Миропа Кьосева. Впоследствие разбрах, че тя е искала много да се ожени за него, дори били сключвали църковен брак!