НЕКАЗАНОТО ЗА ЕМИЛ - ІV, V

IV

За новата 1988-89 година в Младежкия дом на град Гоце Делчев бе обявена новогодишна програма на 29 декември. Тя бе с две представления – за ученици и за трудовата младеж – от 18.00 и от 22.00 часа. В програмата участваха Емил Димитров, Петя Буюклиева, Васил Петров и много други начинаещи певци. Водещ бе легендарният говорител на новините по телевизията чичко Никола Филипов.

Още час преди началото влязох в гримьорната и се обадих на Емил. Той ми каза да го изчакам острани на сцената, докато пробват апаратурата. Почнаха репетициите и в един момент, когато се стигна до най-голямата звезда се оказа, че... тоноператорът не може да намери касетата със синбеците на Емил! /Тогава нямаше компютри, флашки и дискове./

Стана страшна суетня! Емил бе в прединфарктно състояние! Другите участници в програмата крещяха на тоноператора, а Емил втренчено мълчеше! Програмата остава без най-големия гвоздей!

Тогава аз предложих решение... /Само преди половин година си бях купил записващ касетофон. А две години преди това си бях купил унгарски стереограмофон „Унитра“, който струваше 3 месечни заплати на баща ми./ Всяка нова грамофонна плоча на Емил и Лили я купувах в 2 екземпляра – едната за слушане, другата – за запис. На младото поколение нищо не говорят грамофонните плочи – искам само да им кажа, че от повече слушане те се изтъркваха и разваляха, както сега - ако се надраска диск.

„Емо, предлагам ти да отида до вкъщи и да запиша на касета някои песни от новия ти албум „Акордеон“, които ти решиш! Имам непокътната плоча!“ Емо се замисли, остана безмълвен 5 минути и каза - „Дайте лист и химикал!“ Написа ми кои да бъдат песните и аз за 2 минути като хеликоптер отлетях вкъщи, записа на петте песни отне половин час, и за началото на концерта всички си отдъхнаха. Участието на Емил бе спасено! Преди да излезе той, след всички други участници, само ми каза: „Ще стоиш до мен с листчето да ми подсказваш коя песен следва!“

Първият концерт за ученическата младеж мина страхотно. Получи се обаче един голям буфер от време между този и следващия, за който Емил реши да хапне сандвич в Младежкия дом и след това да ходим някъде. Поръча си сандвич, аз съмо до него, но наоколо обикалят милиционери – гледат ме накриво, чакат, но ние с Емил си говорим. В един момент един милиционер ме вика и казва - „Коце, сега идва концертът за трудовата младеж, ти беше на предишния и трябва да си ходиш.“ Аз протестирах, но към „правната страна“ на въпроса за присъствие в концерта се включиха и другите милиционери. Емил мълча, защото дояждаже сандвича си. Като преглътна и последния залък извика: „Оставете го това момче, че ей-сега ще завъртя един телефон и на кмета и на партийния секретар!“ Отдръпнаха се като попарени!

Емил каза: „Сега къде ще пием по една водка? Ами къде – в онова време имаше само два бара в Гоце Делчев. Казвам – „В бара на ресторант „Неврокоп““. Окей. Излизаме от Младежкия дом, до бара няма и половин километър. Ама Емо – мързелив! Пет метра не обича да ходи пеш! Пък и по онова време да вземеш такси, все едно е да намериш филм за Джеймс Бонд! Излизаме пред градския парк. Емил реши – автостоп. Първата кола, която мина и ни качи бе местната линейка. И ние с линейка отидохмве в бара на хотел „Неврокоп“.

Още като влязохме, никой не можа да повярва, че Емил Димитров е дошъл да пие една водка в това провинциално барче! Седнахме на маса с много мои познати, Емил отвърза пиперливия си език и всички се смяха от сърце! Той иронизираше политическата система, колегите си, дори себе си. Изпя на масата ироничния вариант на песента „Моя страна“ - „В мойта хубава страна майката ми се е...а, ще повърна!“

Благодарение на спасителната касета със записите от мен, Емил можа да продължи следващите си участия в Доспатско, Смолянско и Кърджалийско! Иначе трябваше да се връща в София и да ходи в Българското национално радио, където да му направят нова касета. И щеше да изпусне куп хонорари в тази неприятна и голяма времева пауза.

V

Годините се понесоха... С Емил се видяхме чак през 1989 година на наградите „Мис България“, където той имаше рецитал. Там ми сподели, че съпругата му Мариета е ограбила целия му спестовен влог в банката.

През 1992 година единственият свестен гръцки инвеститор в Гоце Делчев – Янис Томопулу, заедно с местен съдружник, държаха под аренда най-красивия ресторант н Гоце Делчев - „Панорама“. Той ме оторизира да направя няколко програми с големи звезди на поп музиката ни. Доведох Лили, Емил, Васко и Мими. Но за Емил...

Посрещнах го в хотел „Неврокоп“ и го настаних. Имаше много време до концерта. В типичния негов стил каза - „Къде ще пием по една водка?“ Отидохме в култовата тогава каравана срещу общината, и поръчахме пиене. След малко пристигна и един мой гост – дизайнерът Жорж Любенов, по късно известен в Канада като Giorgio Valenti.

Емил се загледа в стиховете от първата ми стихосбирка. С невероятен усет попадна на едно стихотворение и каза - „От това ще стане песен!“ Беше по бермуди и си бе сложил краката на другия стол, когато вече композираше върху стиховете. В един момент в заведението дойде кметът Хенрих Михайлов и аз му казах - „Сега ще те запозная с кмета.“ Запознах го, но той ужасно се притесни - „Кметът влезе, а аз си бях сложил краката върху другия стол!“ И в типичен негов емоционален стил каза - „Не, не мога сега да мисля песен по твои стихове!“

Двете вечери на Емил в ресторант „Панорама“ минах страхотно! Оттогава станаха Емил стана близък с единия от съдържателите – гръкът Янис Томопулус и съпругата му Вили. Покойният вече Янис, бе един от малкото гърци, /или единственият/ човек с широка кесия и душа! Мир на душата му!

След това Янис и Вили станаха много близки с голямата звезда. Гостуваха му във вилата в Княжево и винаги го зареждаха с алкохол и мезета от Гърция. Емил винаги му казваше „Ти си моят брат!“ Но... Янис заболя от рак и през 1997 година почина...