НЕКАЗАНОТО ЗА ЕМИЛ - VІ ГЛАВА ФИНАЛ

VI

Само година след това участие на Емил в Гоце Делчев, се запознах се един много изкусен готвач от Мосомище – Ангел Циков, който бе признат от всички ресторантьори като невероятен кулинар, но ресторантите бяха останлаи без хора поради липса на клиенти. И тъкмо тогава Емил ми се обади да се оплаче, че за сетен път е останал без камериер. Предложих Ангел, отидохме заедно в Княжево и Емил веднага го назначи. Момчето остана на работа при него година, но след това предпочете да замине за Германия.

През 1994 година направих една журналистическа и приятелска връзка – Тодор Минев. Журналист от класическия период, бивш заместник-главен редактор на в-к „Земеделско знаме“. Издател на първите частни вестници след 1990 година - „“Уикенд“, „Уикенд – спорт“, „Тя“. Той започна да издава в Гоце Делчев седмичника „Неврокопска поща“. Беше невероятен фен на поезията и литературата, бе издал стихосбирка на Николай Кънчев и доста други автори. Междувременно направи и бизнес в Гоце Делчев – спечели концесия за извор на минерална вода в село Баничан , направи цех и почна производство. Много хареса моята поезия и реши да спонсорира и издаде третата ми стихосбирка „Счупени въздишки“. Разбра, че съм приятел с Емил и ми предложи да го поканя на промоцията на книгата.

Звъннах на Емил – вдигна Васко Андреев. Каза, че няма проблем, цената за участието заради мен бе нищожна, но Васко имаше условие – никакъв алкохол, защото от 3 месеца Емил не пие и не пуши. Това дългогодишният приятел е успял да издейства от звездата, загрижен за неговото здраве. После разбрах, че го водил по лекари, които му казали, че е в начален стадий на цироза и веднага трябва да спре алкохола. Емил автоматически го е спрял, но Васко после издаде тайната, че това било негова и тяхна „благородна лъжа“, а Емил не е имал проблеми с черния дроб.

Непосредствено преди промоцията на книга, Емил ми се обади да ме пита кои песни искам да представи. Веднага му отговорих – за 4-5 от новите – като „Шалче на каре“ и други, но държах на класическата песен „Писмо до мама“. Точно тогава Емил, /който винаги е бил хаотичен в мисълта си/, се сети за този свой голям хит. И възстанови тази велика песен по стихове на Павел Матев и музика на Александър Йосифов.

Тодор Минев доведе с колата си Емил директно вкъщи. Аз го посрещнах на балкона, надул до дупка неговите големи хитове, изпети на френски език! „Аморе!“ - бе любимият израз за поздрав на Емил, не само към мен, но и към всички. Седнахме в хола, Тодор Минев предварително извади един плик с хонорара и го връчи на звездата. Емил веднага поиска да го разведа из магазините. /Междувременно от Васко разбрах, че откакто не пие и не пуши, Емо повече от три месеца не е имал участие. Не защото не е имал покани, не му се е занимавало без алкохол... За мен направил компромис./

Промоцията на моята книга мина безупречно! Цял поетичен спектакъл бяха подготвили актрисата от Благоевградския театър Бистра Тупарова и преподавателят по философия в ЮЗУ Мирчо Люнгов. Особено вдъхновящ бе краят С РЕЦИТАЛА НА ЕМИЛ . Беше великденската вечер на 1996 година!

След промоцията Тодор Минев бе подготвил празнична великденска вечеря за участниците и гостите в механа „Люляците“. Имаше всичко необходимо, както и специално печено агне. Там Васко Андреев бе „несъзнателно“ сложен по-далече от Емил. Той изказа прекрасните си впечатления от спектакъла. После думата взе Емил, който сподели, че едно мое стихотворение много го е впечатлило и смята да напише песен, като интродукцията я вижда с пиано в стил Шопен. Лека-полека Емил се отпусна и, /разбрахме защо е искал да седне по-далече от Васко/, започнаха тайно да му наливат вино. Към 5 сутринта Емил вече беше същият бохем, който си беше, /за скучната му разлика от 3 месеца/, и Васко отново изпусна конците над него! Той се шегуваше отново, закачаше всички, „попържаше“ колеги и песни и стана невероятен купон!

Оттогава Емил прие Тодор Минев като свой брат, след покойния му вече „брат“ Янис Томопулу. Съпругата на Тодор Минев – Теменуга, инженер-химик в комбината „Кремиковци“ особено прие това приятелство. Тя стана Майка Тереза за Емил. В София непрекъснато ходеше при него, носеше му сготвена от нея храна, готвеше му и у тях, като споделяше духовно всички негови бъдещи планове. „Не съм готвила с толкова желание и обич за съпруга ми Тодор, колкото за Емил!“ - споделяше тя. Тодор Минев разделяше времето си с бизнеса с минерална вода в село Баничан и в София – при Емил.

Има един много интересен случай. Емил пуснал на Теменуга и Тодор един запис на касета на един глух саксофон. Казал, че това е страхотнои върху това смята да напише песен, на която текстът му е написал Васко Андреев. Песента е много емблематична и в текстово отношение – уникална, защото темата не е третирал никой поет - „Беден жиголо“. Когато след няколко години – в края на 1998- дойде време за поредния, /и последен албум/, Емил не може да си намери музиката! Точно тогава Теменуга и Тодор Миневи спасяват положението с техния презапис на касета. Записът на песента в албума после стана малко глух в инструментално отношение заради лошото качество на презапис на магнитен носител, но все пак музиката бе спасена и песента се осъществи!

През лятото на 1996 година мой приятел, бивш водещ на Нощния блок на програма „Хоризонт“ покани мен, Емил и Тодор Минев за гости на живо. Емил не бе канен на интервю в радиото от 3 години. Предаването мина при тотален успех, включваха се слушатели от страната и чужбина, включи се и фурията Стояна Мутафова!

През същото лято организирах участие на Емил в страхотния комплекс до Гоце Делчев, на брега на река Места - „Барото“. Беше ужасно топло, Емил поиска касетофон, за да си направи репетиция на синбеците, /още нямаше дискове/ и поиска водка. По мое изрично настояване управителят Георги Саватинов - Горския му каза - „Никаква водка!... След участието – колкото искате!“

Емил обичаше водка с кола и, както се изразяваше „С мноооо-го лед! Това го знам от Алла Пугачова. Ледът дава бленда на гласа!“

Преди участието на „Барото“ Емил ми каза: „Ами не върви само аз да пея, винаги съм имал и други за антракт, измисли нещо!“ И аз измислих – между двете части направих с него импровизирано интервю в стила на „Събеседник по желание“ на програмата на Кеворк Кеворкян „Всяка неделя“. Грандиозен успех! Накрая лично готвачът майстор Гоце дойде да попита Емил какъв специалитет иска да му направи. Емил скромно поиска само паниран кашкавал.

През 1997 година направих участие на Емил в нощния бар на Гоце Делчев – тогава „Лас Вегас“, сегашния „Бандера Росса“, но за жалост спираше токът. Това бе първото и последно разочарование на звездата от нашия град. Но пък семейство Миневи го приеха на гости в ранчото им в село Баничан, където той остана цяла седмица.

На следващото лято пак в ранчото на Миневи гостуваха импресариото на Емил Васил Андреев и големият светски хроникьор Евгени Минчев.

В късната есен на 1998 година Емил записа последния си албум „Пясъчно момиче“. Естествено никъде не бе отразено. На един частен купон обаче, / в апартамента на вече американката Николая Кръстева/, аз пуснах диска на Васко Найденов и той бе шашнат от тази информация и от новите песни на Емил. Тогава той реши да го покани в своето предаване с Богдана по Нова телевизия - „Почти полунощ е“ за интервю. Дори Богдана Карадочева не бе разбрала за излизането на нов албум на нейния дългогодишен приятел, та трябваше аз да разшумя за това!

Междувременно по настояване на Васко Емил си направи операция на очите с лазер в Брюксел. Махна очилата. Смени перуката!

През март 1999 година посетих звездата при едно от отиванията ми на столицата по личен повод. Обадих му се, каза веднага да отида. Взех бутилка водка и кола и с едно такси след 15 минути от автогара „Овча купел“ бях във вилата му в „Княжево“. Посрещна ме доста притеснен. Попитах го какво има, но той не сподели нищо. Каза ми: „Знаеш ли, ти си ми приятел толкова години, но все не намерих време да напиша една песен по твои стихове. А аз ти имам всичките стихосбирки, материалът вътре ми харесва много!“ Аз му припомних стихотворението, което той бе харесал на промоцията, на която той гостуваше преди три години, и бе решил да напише песен в стил Шопен:

Дъждът е толкоз остарял,

щом вече си отиде.

Какво от себе си е дал,

какво ли още му се свиди,

когато с мирис на сено

забравен като сянка мина.

Той жертва себе си в едно

прераждане – прозрачносиньо.

Сега проплаква влажен лист,

нощта жестоко се усмихва.

И този свят сега е чист,

и примирен, пречистен, стихва.

Помълча, взе стихосбирката, /от трите ми, издадени дотогава, оставени до пианото/, загледа се и се замисли. Помълча около пет минути, четейки стиховете, които се оказаха едни от най-напрегнатите минути за мен в живота ми. След това каза категорично - „Да, много е хубаво, наистина може да стане песен в стил Шопен, но в момента в главата ми звучи друга музика, в друг стил. Аз си харесах едно стихотворение от първата ти стихосбирка, което забелязах още през 1992 година, но все не ми оставаше време! Много ми харесват думите в него, предишното, което бях харесал, е много абстрактно и символистично. А това отговаря и на мои лични спомени и на мои преживявания, в него намирам общи обстоятелства за мои вълнения “:

Всичко хубаво, приятелю, е в спомена,

в праха на стари календари,

в милувката на лятото, отронило

познанствата по малки тротоари.

Всичко хубаво, приятелю, е в снимките,

в малките минути на пробуждане,

в сметките по кръчмите, /броим ли ги!/,

празнувайки великденските служби.

Всичко хубаво, приятелю, е в младостта ни!

В това, че пак сме тук – скандално същите.

Какво от туй, че има разстояния,

щом съществува думата ЗАВРЪЩАНЕ!

„Това ще е песента! - категорично отсече Емил! Ще я направя в стила на песента ми „Ти налей ми чашата“. Само да мине представянето на последния ми албум и почвам нов с песен по твоя текст!“ Но... дори не подозираше, че не нов албум, нова песен вече никога нямаше да може да напише!...

С нов имидж грандиозно Емил направи промоция на албума си „Пясъчно момиче“ във Военния клуб през април 1999 година. Беше страхотна организация! Емил отново се възроди като име, популярност и най-важното – той себе си като дух! Отново повярва че не са го забравили! Но... уви...

За 24 май 1999 година БНТ организира концерт „АБВ на българската музика“ в зала 1 на НДК. Поканени са звездите па поп музиката ни от А до Я. От Лили Иванова до... не знам кой си. Не е поканен обаче Емил. Това е най-голямата секира, която се стоварва върху душата на звездата и той на 29 май пада в банята във вилата си от инсулт.

Оттам нещата се развиха скорострелно. Васко Андреев винаги бе казвал - „Емо, ти нямаш право да умреш преди мен!“ И пророчеството му се сбъдна – разви скоротечен рак на мозъка и почина. Емил – младши набързо тогава успя да убеди баща си да се ожени отново за майка си – Мариета. Но и тя почина преди Емил.

С Емил се чувахме редовно по телефона. Макар и трудно и бавно, разбирах какво ми казва. Инсултът бе парализирал половината страна на тялото му – устата, ръката и единия крак. Оплакваше ми се, че почти всички са го забравили. „Не ме забрави само водката!“ - тъжно иронизираше той.

Последният път, когато го посетих бе непосредствено преди дени концерт на Лили Иванова в НДК през декември 2002 година. Звъннах му и му казах, че съм с бившия му камериер Ангел Циков и една моя приятелка - д-р Биляна Фидошева. Казах му, че съм му купил 2 бутилки водка и го попитах да му взема ли кола. „Не, вече я пия с натурален сок“ - беше отговорът.

Това, което видях на последната ни среща, няма да забравя никога! Посрещна ни една съседка, която му помагала. Качи ни в огромната спалня – разхвърляна и мръсна. Всички врати на огромните гардероби бяха отворени – Емил искаше да вижда костюмите, с които е преживявал звездните си мигове и които бе запазил до един!

Седеше на огромната спалня и гледаше пореден сериал. До него бяха неизменно: кутия с цигари, пепелник, бутилка и чаша с водка, от която отпиваше непрекъснато. Съседката ми сподели, че вече му разрежда водката с вода, но той не усеща и така се наваксва количеството. За да го развеселя, му пуснах мелодията, с която ми звъни мобилният телефон - „Нашият сигнал“. Зарадва се! Но... временно.

Имах специална покана за бенефиса на Емил, лично от него, който бе иницииран и организиран от Йорданка Христова на 2 май 2003 година. Няма да го коментирам, беше перфектен, и повечето изпълнения са качени в Интернет. Но на коктейла, на който бях поканен, бе забранено да се снима. Папараците набързо се шмугнаха и си отидоха. След два часа ЕМИЛ РАЗРЕШИ САМО НА МЕН ДА НАПРАВЯ СНИМКИ!

Когато Емил почина, аз вече имах проблеми с болния си баща и не успях да отида на поклонение. Но в този момент си помислих и поразсъждавах - „ И да отида и да не отида, Емил нищо ще ми се зарадва, нито ще ми се разсърди!“ Важното е, че го нося в сърцето си! И ще го нося, докато умра!

Ще спра дотук! Няма да правя културоведски анализ на това – какво Емил е дал за българската музика и за българската култура. Никой няма да може да го направи пълноценно. Но аз имам инициатива:

БЪЛГАРСКИЯТ ХИМН ТРЯБВА ДА БЪДЕ СМЕНЕН С ПЕСЕНТА НА ЕМИЛ

„МОЯ СТРАНА“!