1 и 2 ГЛАВА НА 2 ЧАСТ ОТ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА "СЛЕД ТЮТЮНА"

                                                              1

Люба Морева се събуди тягостно. Беше събота – единственият ден, в който почиваше. Вместо да се почувства наспана и починала, тя стана като сомнанбул. Почувства се като полуболна – след гадно сънуване. Стана, излезе на малката тераса в панелния си апартамент и сложи на газовия котлон джезвето, на което сложи двойна доза турско кафе.

По навик отиде на балкона и погледна лимона. Погали дръвчето и го поля. Беше си посадила в огромна саксия лимон. Дръвчето беше дало три плода. Други също садяха лимони, защото по магазините този екзотичен плод беше кът – пускаха го на пазара само няколко пъти в годината. Люба обаче не го бе посадила за материални нужди. Имаше нужда от отдушник, от същество или предмет, който да й е близък. Нейни приятели си вземаха куче или котка, но тя изпитваше ненавист към животни. Имаше нужда от фетиш, много време си мислеше какъв да е, изведнъж реши, че целият й живот е кисел и в главата й се роди натрапчивата идея - „Ще си купя лимон!“ Подсъзнателно искаше да отглежда този тропичен плод, който е толкова недостъпен за обикновения социалистически покупател, както бе недостъпен за нея и „вражеският“ немски журналист Ханс...

Беше пролетна съботна утрин на 1972 година. Много неща бях минали през работата и главата на Люба за близо две години след паметната за съзнателното й битие среща с Ханс Милер.

Младата жена продължаваше да работи като репортер във вестник“Труд“. Работеше много усърдно, беше доста продуктивна, началниците бяха доволни от нея. Но тя не бе доволна нито от себе си, нито от атмосферата на работата. Не, не от атмосферата в творческия колектив не бе доволна тя, а от атмосферата в страната. От начините на правене на публицистика, от цензурата, която вместо след Априлския пленум да бъде отслабена, тя леко неотменно затягаше примката върху свободното мислене и журналистическо перо.

Люба смяташе, че журналистиката, изкуството и културата трябва да бъдат огледало на обществения живот. Но тя непрекъснато се уверяваше, че вестниците, списанията, радиото и телевизията тотално се бяха дистанцирали от истинския живот на хората. Те бяха станали помпозна трибуна за отразяване на химери - „светли“ дела на партийното и държавно ръководство, на „непрекъснатия прогрес“ на народното стопанство в икономическата зона на СИВ, както и за абсолютния напредък на „социалистическия идеал“ в световен мащаб.

Дъщерята на реабилитираните от Априлския пленум комунисти Павел и Лила се чувстваше като стерилизирана в работата си. Душеше я фактът, че вътрешната съпротива на ценностните й сензори малко по малко намаляваше и тя бе сякаш отпусната и готова да се остави на течението на наложилите се идеологеми и да се превърне в тотален журналистически робот, каквито бяха почти всичките й колеги, не само от нейната медия.

Още повече я душеше един факт – доста нейни колеги емигрираха в страни от вражеския капиталистически лагер. Сред тях бе и колегата й от вестник „Отечествен фронт“ - Венелин. О, Венелин! Защо точно той го направи!

2

С Венелин Люба се запозна малко след знаковата за живота й среща с Ханс. Това стана на изнесена специално за медиите среща-разговор с работни групи на ЦК на БКП, Държавния съвет и Народното събрание относно подготвянето на нова Конституция на Народна република България, която бе приета през 1971 година. Люба случайно се озова на местата на журналистите до Венелин. Първоначално докато си водеха записки двамата се поглеждаха мимоходом и Люба усети, че между двамата прониква електричество. Макар и първосигнално, докато си водеха записки.

Планираната среща с медиите за информация как върви работата по подготовката на новата Конституция на социалистическата страна бе в зала на Централния комитет на БКП. Нямаше медия, чийто представител да липсва. Присъстваха и представители на медии от целия социалистически лагер в Европа, както и на журналисти от Куба, Северна Корея и Виетнам.

Основният доклад пред медиите за промените и приоритетите в новата Конституция държа Станко Тодоров – представител на законодателната власт – Народното събрание, която власт всъщност в социалистическата страна не бе никаква власт, а само фасада на такава. Властта бе концентрирана в ЦК на БКП и Държавния съвет. Но за пред демократичния свят формално се изтъкваше, че имаме и „законодателна“ власт. Именно затова на тази среща за водещ бе натоварен Станко Тодоров, а вождът – първият секретар на БКП Тодор Живков слушаше само като член на президиума.

Докато всички журналисти си водеха записки, един момент убягна и на Люба и на Венелин. Не успяха да запишат един нов член от Конституцията, тъй като погледите и на двамата се отнесоха от, /казано съвременно „папарашки“/, едно доста интимно навеждане с тиха реплика на другаря Тодор Живков към седящата до него Цола Драгойчева.

Люба и Венелин бяха втрещени от общия си гаф, който допуснаха с „папарашката“ си разсеяност и се спогледаха спонтанно. И двамата взаимно се запитаха: „Какво каза другарят Тодоров?!?“ и веднага разбраха, че общият им въпрос е безсмислен. Никой от двамата не бе чул нищо.

В почивката двамата се договориха заедно да попитат техни колеги, направиха го, колегите им бяха отзивчиви. Едва след като и Люба, и Венелин си записаха пропуснатото, се запознаха и той я покани да изпият по едно кафе.

Двамата изпиха по едно кафе, но набързо, защото почивката беше кратка, партийните и държавни ръководители бързаха да довършат обясненията относно новата Конституция и директивите, за да могат да се приберат навреме и да продължат работата си по новия основен закон на народната република. След края на мероприятието Венелин предложи на Люба да се видят в свободно време и поиска телефонния й номер. След кратко колебание, /от куртоазия/, тя му го даде.