4-ТА И 5-ТА ГЛАВА НА РОМАНА "ПОСЛЕДНАТА МОРЕВА"

                                                                   4

Люба се понесе във вихъра на работата и на интимния си живот, който при нея се отприщи с пълна сила. На втората среща с Венелин те вече станаха любовници. Дъщерята на Павел и Лила бе наследила от родителите си моногамност, както и комунистически морал, в липсата на който бе упреквана леля й Ирина.

В живота си досега Люба имаше само две любови. Първата – реалната, колегата й, който емигрира. Той остави най-големите травми в нейната душа. Освен любота й, той нарани и нейното достойнство – изчезна без да я предупреди. Втората, платонична любов, бе Ханс Милер. Тя лягаше и се събуждаше с мисълта за него, се неговия образ, с яркия спомен от двата им разговора.

Люба бе погълната от работа и любов. Събитията, които се случваха в България, бяха много, а тя бе една от най-добрите труженички на вестника. Непрекъснато бе изпращана да отразява актуални неща в столицата и в страната, като понякога на горещите точки се засичаха и с Венелин. Тогава работата още повече й бе приятна, материалите ги пишеха заедно и тя бе щастлива.

С Венелин се виждаха веднъж или два пъти в седмицата, тъй като и двамата бяха много заети. Но тези вечерни часове за Люба бяха очаквани с толкова желание, както ортодоксалните комунисти очакват манифестациите на 9 септември и 7 ноември!

Виждаха се или в нейния панелен апартамент, или в местната кръчма на улицата пред блока й. Интересно обаче й бе, че той нито един път не пожела да я заведе вкъщи и да я представи на родителите си. Въпреки това Люба нито веднъж не го застави да направи това. В нея ярко струеше Моревата гордост.

5

Събитията през 1971 година бяха и главоломни и трагични, както за България, така и за Люба. „Изглежда, кармата, която виси над Моревия род, е решено да не ме подмине! - разсъждаваше по-късно Люба. Наистина, единствената и последна наследница на Моревия род от години имаше психологическа параноя от края на последните клони на родословното й дърво. Пръв загина малкият чичо на Люба – Стефан, в затвора. После големият чичо Борис умря в Гърция. Дядо й – учителят по латински език – Рединггота, се свлече от удар на гроба на чичо й в Гърция. И баща й, и майка й станаха жерти на комунистическия култ на личността, макар после да бяха реабилитирани. Дори хората, които бяха свързани с нейния род, си заминаха трагично. Леля й Ирина се самоуби, а майта на Ирина също ритуално се самоуби на гроба на дъщеря си. Чакъра пък ритуално бе убит с камъни от комунистката Спасуна по време на голямата тютюнева стачка в Дупница.

Пролетта премина много напрегнато, с много работа, но и с щастливи мигове. Почти навсякъде се засичаха в работата си с Венелин – отразяваха партийни и обществени събрания, свързани с приемането на новата Конституция. Това бе време на неуморни пътувания, в които на масови мероприятия беше разяснявана една политическа религия, а хората по-късно нарекоха Конституцията „Живковска“.

Люба все повече се обезверяваше в хъса си за работа като журналист. Идеологическата власт в медиите, която се напътстваше от главните „мислители“ от Централния комитет на партията бе дала ракурс за непрекъснато славословене и блюдолизничене на Съветския съюз. Тези статии се пишеха от журналистите в международните отдели на вестниците, Люба и Венелин бяха от вътрешната информация, но тя непрекъснато се отвращаваше от угодничеството на „четвъртата“ власт пред господаря на световната социалистическа империя – Съветския съюз. Много често цели страници на българските вестници бяха запълвани с материали, директно препечатвани от съветските вестници.

        Люба преживяваше и голям вътрешен, душевен и идеологически стрес. От дете тя бе закърмена със социалистическата идеология отвсякъде. Тя бе отличен пионер, влезе журналистика с абсолютно висок резултат, особено на политическия кандидат-студентски изпит. Тя бе убедена в комунистическите идеи. Идеите й обаче бяха полуразклатени сред случайната й среща с „вражеския“ немски журналист Ханс. Той, съвсем простичко, без апломб и апел, бе успял да провокира в съзнанието и логиката на Люба, че Западът не е чудовище, което иска да погълне „миролюбивия“ и „демократичен“ Изток.