10 ГЛАВА - "ПОСЛЕДНАТА МОРЕВА"

                                                                   10

За да се локализира скандалът в рамките на редакцията на вестника, с решение на първичната партийна организация на медията и на редакционното ръководство Люба излезе в платен отпуск, който трябваше да бъде продължен от болнични, докато роди. Все още не й личеше външно, че в корема си носи друг живот и колегите й бяха задължени да подпишат декларации, че няма да огласяват извън средите на вестника тази „опозоряваща тайна“.

Люба замина да прекара едно дълго заточение, макар и без каторга, в родния си град Дупница. Баба й, майката на Лила, все още беше жива и здрава жена, макар да надхвърляше 80 години. Бабата напълно разбра внучката си в тази деликатна ситуация, напълно я подкрепи и неотлъчно бе до нея в това дълго и тягостно изпитание. Слухът за бременност с незаконно дете умело се покри, дори и в малкия град. Люба не излизаше почти никъде от къщата, а когато излизаше носеше много широки рокли. За скриване на тайната допринесе и физиката на Люба, която бе благосклонна към нея и ни най-малко не я издаде.

След пет месеца Люба роди момче, нарече го с името на баща си – Павел. С много мъка, придружена от литри излети сълзи, тя го остави в Майчин дом в град Разлог. След това отново пое по стария си журналистически път и същото поле във вестника, по което ходеше няколко години.

Сърцето й бе смазано. Чувствителната, ранима, но и горда Люба се чувстваше не на себе си много време. Работеше, но някак си механично, като робот. Като журналистически колхозник, който успява през деня да си прибере реколтата и който се прибира смазан вкъщи. Но докато колхозникът се прибира смазан физически и ляга за жадувания кратък сън, при Люба беше точно обратното. Тя се прибираше смазана психически, но сън не я ловеше. И всеки ден – все едно и също. Сутрешно кафе, посещение на планирани мероприятия, редакцията, планьорка, писане на материалите и... вкъщи. Не излизаше и не искаше да излиза никъде, макар доста колеги да я канеха – на кино, на театър, на кръчма.

Прибираше се вечер, изваждаше от хладилника бутилка гроздова ракия, правеше си набързо една салата, / учудващо жизнената майка на Лила все още й изпращаше от Дупница или пресен домашен зеленчук, или консервиран/. Сядаше и пускаше радиото. За разлика от телевизията, в която новините бяха много кратки, а публицистиката все още бе в някакъв зародиш, радиото излъчваше целодневно и през вечерта.

Радиожурналистката, която слушаше все повече и повече я убеждаваха, че почти всичко е куха и стандартна пропаганда.. Особено централния осведомителен бюлетин вечерта. Той бе изчитан от школуван равен глас на диктор, който бе толкова монотонен, колкото и самата информация, която поднасяше.

Като свършеше радиопрограмата, настъпваше най-ужасната част от денонощието за Люба. Пускаше си грамофона и слагаше българска естрада – Лили Иванова, Емил Димитров и други. Избираше си меланхолично-носталгични песни за свършила любов и съпреживяваше текстовете.

„Как е възможно, как е възможно, каква е тази моя карма! Срещу нормалното ми професионално развитие, съдбата да ми отреди едно такова отвратително житейско фиаско!“ Две любовни разочарования и едно изгубено богатство – дете. Както и една голяма, най-голяма, но платонична любов – немецът Ханс. Сън ли бе и илюзия той за нея?!? Тя и досега не можа да си го обясни. И най-голямата ирония на съдбата – и трите й досега любови в настоящето битие се намираха във враждебния капиталистически лагер!

„Върни ми времето!... Върни ми спомените!... Върни ми музиката...!“ - слушаше сърцераздирателния хит на Емил Димитров една вечер Люба и както винаги плачеше. Телефонът й започна да звъни. Тя обаче бе в транс и си го остави да звъни. През последните месеци той много рядко звънеше, обаждаше й се почти само баба й и то да я попита дали има нужда да й изпрати нещо. Сега реши да остане безмълвна, но телефонният сигнал бе по-упорито-дълъг от реч на Тодор Живков. Люба с неохота спря грамофонната плоча и вдигна телефона.

Остана доста изненадана. На телефонната слушалка отсреща беше един неин колега репортер от националното радио - Методи. Никога не си бяха разменяли домашните телефонни номера и точно за това обаждането й се стори много странно. Той настоятелно поиска да се видят утре вечер след работа да „изпият по едно кафе“. Разбира се, тя нямаше никакъв интерес към него, първо, че той бе доста безличен и като визия, и като интелект, пък и тя нямаше никакво намерение да започва какъвто и да е флирт. Въпреки това, тонът му и настоятелността подсказа на Люба, че тук не става въпрос за флирт. Може би Методи искаше да й каже нещо важно, което, разбира се, никога не би си позволил по телефона, който, можеше само да се предполага, че се подслушва от съответните отдели на Държавна сигурност.

      След известно едноминутно колебание, Люба прие поканата за среща и се уговориха за следващата вечер в кварталната й кръчма.