13
Следващата седмица до заминаването за
Източен Берлин бе най-дълго проточилият
се период от нейния живот. Дори когато
излезе в „принудителен арест“ в Дупница
по време на бременностjа й, дните и нощите
не минаваха толкова бавно. Сега тя
мечтаеше и се страхуваше... Бяха минали
две години от инцидентната, кратката и
най-красива среща в нейния живот – с
немския журналист Ханс. Дали още важеше
този адрес на неговия приятел в Източен
Берлин, на когото бе доверено да получава
писма тайнопис?!? Дали Щефан, така се
казваше мистериозният и непознат за
нея посредник, живееше още на този адрес?
А ако живееше, дали все още са приятели
с Ханс и между тях важи тази уговорка
за препредаване на писма от чужбина?
Дали тайната полиция на Източна Германия
– ЩАЗИ, не го е подушила, заловила и
изпратила в някакъв „поправителен“
лагер? Мислите се сменяха в главата на
Люба като слънцето и дъжда в променлива
пролет.
Дойде
и заминаването. Люба разбра, че и в
безкласовото социалистическо общество,
ако не класи, то поне има касти. И те са
негласно, неписано и партийно определени.
Докато с партийната и държавна делегация
за Източен Берлин колегата й Пантелей
замина със самолет, тя, заедно с естрадните
певци и музикантите трябваше да пътува
с автобус.
„Това
е по-добре!“ - каза си Люба, която никога
не бе страдала от снобизма за комфортен
и елегантен живот. Тя бе получила фобия
съм въздушно пътуване. Припомни си един
гаден инцидент в нейната кариера. Малко
преди Коледа миналата година, отново
като най-добрия журналист във вестника,
отразяващ културни събития, бе
командирована за Алжир да отрази концерт
на български певци. Тъкмо бе затворила
окончателно куфара си и бе извикала по
телефона такси за аерогарата, телефонът
вкъщи иззвъня. Неочаквано се обади баба
й, майката на Лила. Тя не знаеше, не се
интересуваше и не бе осведомявана от
Люба каква е работната програма на
журналистката. Бабата тревожно я попита
как е и какво ще прави днес. Люба съвсем
съзнателно реши да спести на старата
жена къде ще пътува и каза, че ще ходи
на репортаж извън София. Бабата започна
да плаче и каза да не ходи никъде – снощи
сънувала сън, в който внучката й била
на крилата на сокол. Той леят нагоре,
непрекъснато се обръщал с устата си към
Люба да я захапе, но тя си вдигала краката
и той не успявал. „Моля те, милото на
баба, недей да ходиш никъде! Не съм ти
се месила в работата, но преди да ти
звънна все се надявах да не пътуваш
точно в този ден!“ За десетина минути
Люба успя да успокои баба си, като почти
я убеди, че ще си остане вкъщи, а утре ще
си вземе болничен за този ден.
Разговорът с бабата попречи на Люба да
хване таксито. Звънна отново, но отсреща
получи сърдит отговор, че е дала фалшиво
повикване, защото таксиметровият шофьор
я чакал. Казаха да слезе и като има друго
свободно такси, веднага ще го изпратят.
Цели 20 минути Люба чакаше с куфара,
измръзвайки от студ. Шофьорът на колата
обаче се оказа приветливо момче, тя му
обясни ситуацията и го помоли да надуе
газта, че закъснява за полет. Той я разбра
и полетя към аерогарата, минавайки по
по-странични и бързи улици от нормалния
маршрут. Люба му даде двойна от цената
на апарата, благодари му и се втурна в
терминала. Спряха я. „Другарко, самолетът
току-що излетя.“
„Така
е било писано! Цял живот късметът ме
напуска!“ - каза си Люба и реши да отпочине
с един коняк на летищното кафе. Още преди
изпие половината от коняка страшни
викове я поразиха! Крещяха десетки хора,
стана страшна паника и всичко живо се
разтича към авиопистата. Люба интуитивно
скочи и се присъедини към тичащата
тълпа. На един-два километра се виждаше
един паднал и горящ самолет! Това бе
самолетът за Алжир, който тя бе изпуснала.
В него загина новоизгрялата голяма
българска звезда Паша Христова.
„Не
съм била обречена като всички от Моревия
род. Това е първият ми късмет досега в
живота!“ Но после мрачно разсъди, че
спасението дойде от баба й, която не е
от Моревия род. Така че параноичната й
фикция за обреченост отново я обхвана.
No comments:
Post a Comment